а когато отворих прозореца ме връхлетяха два снопа слънце, които се осмелиха да се забият право в очите ми. известно време не виждах, но чувах тракането на зъбните колела в главата на продавачката в цветарския магазин долу, както и няколко жални стона от руската музика на съседката. съседката, която се изнася между другото. отива по дяволите, кой го интересува къде отива. постоях за кратко така, заслепен, а после реших да мръдна леко встрани. ударих си аурата в радиатора, от който се процеждаше мъглата на неплатени сметки и възгорещи зимни вечери.
затворих прозореца. отдръпнах се назад и стъпих с единия крак в миналото. с другия стоях в настоящето, а ръцете ми бясно се бореха да се хванат за нещо от бъдещето, за да се издърпам обратно в смислената част на живота. а от всички страни усещах нейния глас, който като обрив се беше впил в кожата ми и не ми даваше нито миг покой. въздъхнах. седнах на дивана и отпих от чашата със забрава. беше време да дремна.

Advertisements

точно в оня ден бях решил да се събудя и да стана птица. летеше ми се. а и ми се искаше да се махна от тая мизеря. та, събудих се, изправих се от леглото, погледнах през прозореца (беше хубав, ясен ден), отворих го, разперих ръце и започнах да махам. не след дълго ми пораснаха пера, тялото ми се смали и стана аеродинамично, устата ми се замени от човка, очите ми се изместиха встрани и тъй нататък и тъй нататък. стъпил с двете си тънки крачета на перваза, се бях загледал многозначително в един далечен облак, чудейки се в коя точно посока да тръгна – да беше зима, да бях отишъл на юг, ама то тъкмо беше пролет, та имах по-голям избор. реших да тръгна напред, пък където ме отвее вятъра (почти буквално). и хврък. летях, летях – над улици, над блокове, над хора, над гори, над поля, над реки. и тъкмо се радвах, че съм се отървал от всичко, реейки се някъде над едно езеро, когато чух едно глухо “пук” от далечината под мен, заболя ме рязко нещо в лявото крило, а докато падах, чух лай и един мъжки глас, който викаше “дръж, Балкане, хвани го тва пиле! довечера и аз, и ти ще вечеряме както трябва!”

Той беше заровил лице в косите на нейния петък, предхождан от един съвместен четвъртък, който остана във времето някак недооценен по редица причини. В главата му, мисълта за предишната вечер беше толкова пъти повтаряна, че бе започнала да се изкривява и да се лута из коридорите между истината и фикцията.
С други думи – четвъртък вечер беше идеалната вечер, но само в ароматните спомени за дъжд, няколко откраднати усмивки, две сини очи, вперени в неговите и един силует, който беше изтекъл измежду прегръдката му като пясък в шепа.

%d bloggers like this: