11AM – от Боби Петров

а когато отворих прозореца ме връхлетяха два снопа слънце, които се осмелиха да се забият право в очите ми. известно време не виждах, но чувах тракането на зъбните колела в главата на продавачката в цветарския магазин долу, както и няколко жални стона от руската музика на съседката. съседката, която се изнася между другото. отива по дяволите, кой го интересува къде отива. постоях за кратко така, заслепен, а после реших да мръдна леко встрани. ударих си аурата в радиатора, от който се процеждаше мъглата на неплатени сметки и възгорещи зимни вечери.
затворих прозореца. отдръпнах се назад и стъпих с единия крак в миналото. с другия стоях в настоящето, а ръцете ми бясно се бореха да се хванат за нещо от бъдещето, за да се издърпам обратно в смислената част на живота. а от всички страни усещах нейния глас, който като обрив се беше впил в кожата ми и не ми даваше нито миг покой. въздъхнах. седнах на дивана и отпих от чашата със забрава. беше време да дремна.

тя е под прозореца,
а аз си спя като изкъпан.
тя търси мен във тъмното,
аз пък съм скандален тъпан.

не, май не беше така.

тя е горе в стаята,
аз съм като куче вън,
тя лежи и се усмихва,
аз съм просто влюбен пън.

да викам ли,
да пея ли,
да плача просто леко?
ще ме чуе ли,
ще се покаже ли,
ще ме вземе ли при себе си
в сърцето?

питам се понякога
дали не оставих
част от себе си
там, на тавана,
под дървената ламперия,
между малките студени
четири стени,
пред единия прозорец,
вперен във небето,
при аромата на цъфналите
пролетни дървета
в Лозенец.

може би така направих,
но пък чувал съм
бъдещето вирее
на широко.