11AM – от Боби Петров

да тръгнеш в 9:10 за работа,
не е като да тръгнеш в 10.
по-рано хората са други,
по-тъжни са някак,
всеки ден едни и същи хора,
едни и същи тъжни хора,
едни и същи погледи, забити във краката,
едно и също мълчание,
едни и същи случки и улици
и кучета и коли.
по-късно светът се е събудил
и хората са други,
хората са всякакви,
някои дори се усмихват,
други говорят по телефона или помежду си
и са вгледани напред или нагоре
и търсят себе си, а не тъгата.
и там в тълпата, в 10 на Славейков ,
може да срещнеш чифт ключици,
които са толкова издадени и красиви,
че ми се иска да захапя, все едно съм куче,
и чак тогава да попитам за името и телефона
и дали може да ми покаже и плешките си,
защото ми е интересно каква форма описват,
щом опъне ръце нагоре или назад.
и в голотата на тази съща сутрин
ще искам нещо повече от нея,
може би да ми направи компания
и да изпием по едно кафе там, на пейката,
до онези писатели, които никога не са писали
за среща със случайна красива девойка
на площад, носещ името на друг писател.

К.Н. не е Коза Ностра. Не е и Крали Нарко. К.Н. е Кирил Нинков, който имаше нова работа.

Сега веднъж Киро, или както го наричаха приятелите Челника, защото челото му бързичко лъсваше след първото питие, се събуди сутринта окрилен от идеята, че ще му се случи нещо различно, а именно, както упоменах и по-горе, ще отиде в новия офис на новата си работа и ще прекара един нов ден с новите колеги, слушайки стария Шопен.

К.Н. се изправи от леглото и си каза на ум „Мамка му, аз съм най-великият редактор, който едно онлайн списание може да има!“, почеса се самодоволно по голата глава, в която все пак се забелязваха следи на рецесия на косата, и облече своя работен смокинг. Да, Челникът обичаше да ходи на работа със смокинг, защото беше прочел преди време в една от големите книги, които винаги стояха на нощното му шкафче, че „един джентълмен никога не може да е твърде официален“, а както всички ние знаем, а ти предполагаш – Киро беше джентълмен и то от най-класните.

Върза папийонката си, взе куфарчето тип „раница“, което беше приготвил още снощи, провери дали не е забравил нещо и тръгна.

Отиде в офиса. Там позвъни на звънеца, тъй като още нямаше ключ, нито пък едно от онези неща, които просто докосваш до другото нещо и хоп, вратата магически се отваря. Отвори му новия му колега Гошо, който беше от Пазарджик, но казваше на всички, че е от Пловдив, за да не му казват дебелашкото „Хе-хе, Пазарджик, аз веднъж ходих там на Макдоналдс, докато отивах към Слънчака, брат.“

– Здравей, Киро! – поздрави го доволно и бодро Гошо, който свен всичко имаше и прякора „Лайното“, но тази история ще си запазя за друг път.

Челникът просто кимна, свали каскета си и се оригна, така някак си снощно. В стаята бързо замириса на айдемирска кайсиева ракия. Колегите му се опитаха да не реагират – все пак се познаваха от скоро, а и бяха твърде възпитани – неудобно им беше да му правят забележки.

После нашият герой отиде на своето бюро, постави куфарчето си, седна на стола, пусна си музика и започна да бълва ли бълва съдържание за най-модерния от модерните дамски сайтове.

И мина се не мина час-два-три, ето, че дойде време за обяд. Дамата отляво на Киро, кака Сийка, беше на четирийсе и нещо, имаше дете първолаче, стилна жена беше, ама от друга страна беше неприятна, тъй като винаги за обяд си носеше сандвич с масло, мерудия и краставици, които нямам идея как, но винаги издаваха онзи възможно най-силния хрупащ звук при ядене.

К.Н. отвори бавно и елегантно своето куфарче. Бръкна вътре с едната си изискана ръка и извади средно-голяма кутия, от тези, знаеш ги, за обяд дето са. Отвори и нея с отработено движение и извади, за учудване на своите колеги, малка бутилка от петстотин милитра, пълна с кехлибарена течност и една синя найлонова торбичка. Отвори бутилката, отпи леко и въздъхна. Помисли си „Няма как да започне тоя ден по-добре от това да започне с айдемирска кайсиевица!“. Да, както знаем ние с теб, денят не беше започнал сега, ала едва сега първите капки пот избиха по гладкото чело, давайки начало на един прекрасен ден, изпълнен с топлина и емоции.

Взе и торбичката. Опита се да не шумоли, докато я отваряше, ала колкото и голям джентълмен да си, това няма как да се случи. Извади от кутията една малка пластмасова виличка, бръкна в синята си другарка и извади набучени едно кубче домат, тип „Биволско сърце“, едно кубче българска традиционна краставица и малко сиренце, овкусени с олио, солчица и леко напомняне на ябълков оцет. Отново се усмихна и се облегна на стола си, дъвчейки продуктите на това своеобразно зеленчуково шишче.

Отпиването и забождането се случваха в серии от по няколко и продължиха известно време – време, през което всички колеги на Киро, дори неприятния Пешо, който бе хилав и видимо прост, се бяха умълчали и се чудеха дали не му е неудобно. Кака Сийка беше спряла да дъвче своя сандвич и се беше вгледала в един микроскопичен процеп на найлоновата торбичка, през който се стичаше, капка по капка върху талашитеното бюро, мазно езерце от олио, сол, доматен сок, разтворено сирене и леко напомняне на ябълков оцет.

– Кирчо, аз не, че нещо, кака, ама… – започна да мърмри под мустак Сийка.

А Киро я погледна, усмихна се, отпи от кехлибарената кайсиевица и й каза с най-благия си глас:

– Как‘ Сийче, ти и двете филийки ли ще ги ядеш?

Жената се смути, не успя да реагира адектватно и затова отдели едната филия от иначе неприятния на вкус свой сандвич и я подаде на Челника.

Тогава К.Н. взе филията, отчупи едно парченце, отопи мазничкото от бюрото си, изяде хапката, отпи последната глътка ракия, пусна си последния албум на Queens of the stone age, наду го на големите си слушалки, които после постави на ушите си и се върна към писането на статията на тема „Как би реагирала, ако той изяде последното парче пица?“