фантом.

07/06/2015

потропа фантома с тежка ръка,
присвита в кокалест лакът.
по плаща му прашен полепнали бдят
мракът, страхът, тишината.
под плаща пък тътри се само една
грохнала физиология на тъгата.
“защо си сам”, попита ме с тежък глас.
“с кого да съм”, отвърнах плахо.
“на кого остави тежестта”, попита ме.
“тук е, вътре е прибрана”, отвърнах.
“къде ти е нощта”, попита ме.
“нося я като дреха, нима не виждаш”, отговорих.
“песента чуваш ли”, попита ме.
“оглушах от звука на мъглата”, отговорих.
“хвани ръката ми”, каза ми.
“не искам да тръгвам”, отговорих.
“какво има тук за теб”, попита ме.
“и малко да е, нека изчакам”, отговорих.
“ще продължиш да си сам”, каза ми.
“надявам се за още само кратко”, отговорих
“кого чакаш”, попита ме.
“себе си”, отговорих.
“теб отдавна те няма”, каза ми.
“аз не съм повече от лъч, отразен в огледало”, отговорих.
“облаците нима не крият слънцето”, попита ме.
“облаците не ще скрият нея”, отговорих.
“нея ли чакаш”, попита ме.
“без нея мене ме няма”, отговорих.
прибра си ръката, прибра си и плаща,
поклати глава и си тръгна,
остави ме сам със липсата,
и онова тромаво зло – тъгата.

Човек би си помислил, че бихме били другаде, ама не – стояхме в един бар. Абсолютно стандартна обстановка. Не само защото това е такъв тип творба, а сякаш, защото всички интересни случки и истории започват именно по този начин. Няма значение сега, дай да ти разказвам.

В бара бяхме и пиехме бира след поредния работен ден. Работен за мен, защото събеседникът ми, Д, е един такъв тип човек, който нямаш идея с какво се занимава. Запознах се с него оня ден, случайно, на улицата. Помоли ме да го упътя до най-близкия магазин, за да си купи цигари и един шоколад. Обичал бил шоколад. С лешници. Цели. И докато ми го казваше, зеленоокият му поглед ме гледаше някак налудничаво. Няма значение…

Разказваше ми своята, цитирам „история, която не обхваща толкова дълъг период от живота ми, колкото човек би си помислил“.

Междувременно, на другия край на София, по същото време, една мацка се прибираше към вкъщи, ама беше някак нервна. Кварталът беше един от ония по-крайните, а тя вървеше, потропвайки с токчетата по тъмната улица, заобиколена от кални тротоари.

Бил женен, Д имам предвид, отскоро. Сравнително отскоро.

„Тогава ли почна тоя тъжен период?“ – питах го, а той ме изгледа ужасно свирепо, не обичал да го прекъсват.

Жена му била от дамите, които са очарователни по свой начин, но не била „нищо особено“. Ей това не го разбирам, не може да не е „нищо особено“, просто защото всеки е особен по свой собствен начин. Аз съм особен с това, че разсъждавам повече отколкото трябва, Д пък обичаше шоколад с лешници и така нататък. Няма значение…

Дамата беше стигнала входа на блока и си отключваше още по-нервно, едно такова сякаш просто се притеснява или очаква нещо, а не като да я е страх от това, че някой (или нещо) може да я нападне в тоя скапан квартал, особено както има една единствена улична лампа, която от своя страна премигва постоянно и издава ония звуци, от които ти настръхват косъмчетата на ръцете и врата. Отключи си и влезе, качи се в асансьора и се прибра. И зачака.

Влюбен бил, отново за Д говоря, ама един ден нещо се било променило. „Като по филмите стана“, каза ми и се разсмя. Усетил, че любимата му започнала да се отдръпва малко по малко и той не намирал логично обяснение за това. Търпял, опитвал се, ама нещата не отивали на добре.

А на звънеца на апартамента се позвъня и хубавата по някакъв обикновен начин жена се изправи и отвори. Пред нея стоеше мъж, висок, добре сложен, и се усмихваше. И тя се усмихна. Покани го вътре и започнаха да се събличат, ей така, без да кажат нито дума. А нервността в погледа й се беше стопила.

Предполагал бил, че тя му изневерява. Сигурен бил. Питах го как може да е толкова сигурен, а той ми каза, че я бил виждал. Обаче тя не знаела. „Как така?“, питах го, а той ми каза, че не бил наоколо, когато се случвал самия акт, но въпреки това ги виждал. Точно както сега. „Кога сега? Сега сега?!“ – „Да“, каза ми, „Точно като сега“ и се усмихна, а превръзката на окото му се повдигна лекичко и с ужас видях, че отдолу е празно, дупка. Беше едноок, а аз просто си мислих, че се е ударил или де да знам, нещо е станало.

Докато жената и високият мъж се бяха отдали на страсти, достойни за старите еротични, не – направо порно филми, едно самотно зелено око се беше подало от дамската чанта, изоставена на масата и ги гледаше.

Вярваш ли, че съществува един втори, метафизичен свят, който е същия като нашия, но в него живеят нашите алтер егота? А вярваш ли, че докато общуваш с някой, второто ти аз общува с неговото и вие всъщност разигравате един диалог на няколко гласа, една военно-социална постановка на няколко фронта?

Те го научиха по трудния начин.

Той и Тя се познаваха от скоро. Историята им не е важна – само ще ти спомена, че дори и да искаха, нямаше как да са повече от познати, та те дори приятели не можеха да бъдат. Защо? Не питай.

Срещаха се тайно, така че обществото и най-вече приятелите им да не разберат. Срещаха се в някой мрачен бар още по времето, когато в заведенията се пушеше. Срещаха се само вечер, никога денем. Замъглената атмосфера и алкохолните изпарения бяха въздухът, в който отношенията им вирееха, не – отношенията им почти цъфтяха.

Той, с алтер его Бен, и Тя – с Дени. Тогава Бен беше още безформен, плах, несигурен. Дени от своя страна беше тигрица (или кучка, ти решаваш) в призрачна форма, беше онзи мръснишки поглед, който те кара да изтръпнеш, беше перверзната усмивка, която сякаш спира музиката в бара.

Той и Тя се виждаха, а с тях се срещаха и Бен и Дени.

Той и Тя стояха в задименото помещение, пиеха водка, винаги чиста, и водиха разговори, които никой от тях не знаеше с кого другиго би могъл да води. А през това време Бен и Дени се преплитаха – Бен я галеше по бедрото, а Дени го целуваше по врата.

Той и Тя пушеха, винаги от една цигара, а Бен и Дени се бяха вкопчили един в друг и споделяха удоволствието от имагинерното чукане в метафизичния свят.

Любовен четириъгълник, който всъщност беше права линия – между двама човека и тяхните негодни за нищо души.

Всяка среща помагаше на Бен да се оформя, ставаше все по-ненаситен, все по-първичен, а с това Той започваше да пие все повече и повече само и само да може да смогне на Нейния мисловен процес и откритата сексуалност на Дени.

Той и Тя – една несъществуваща двойка. Бен и Дени – любовници, които плачеха всеки път, щом се разделяха.

И въпреки това всичко приключи. В един от онези дни Той усети, че не може да се среща повече с Нея, а Тя… Тя сякаш беше изсмукала всичко необходимо от Него и беше готова да продължи напред. Баровете все още бяха задимени, водката все още беше чиста, но Бен и Дени бяха сами, далеч един от друг, докато Той и Тя продължиха с животите си.

Жалко само, че Бен вече не беше старото си аз. Вече наричаше себе си Бени и бе приел онази плащеша зверска форма – никога не можеше да достигне до пълно задоволство, а и не искаше – това щеше да означава, че Той е готов да умре.

%d bloggers like this: