11AM – от Боби Петров

наскоро ми разказаха историята за “човека-нотификация”. ако звучи странно, то е, щото наистина е такова. някакъв вид интернет магически реализъм. сещаш ли се, introduce-ваме стари стилове в дигиталната ера.
та човекът-нотификация няма име, няма възраст, няма и лице. поне не постоянно такова. малко като оная секта от game of thrones. интересното при него обаче не е това. интересното е, че човекът-нотификация скача от профил на профил в социалните мрежи и помахва я с лайк, я с коментар или ретуит или, ако е наистина заинтересован, лично съобщение. постоянно напомня на хората за себе си, включвайки се често в правилния момент на правилното място с правилните думички или действия, обаче понякога, само понякога, е толкова out of space, че никой не разбира какво иска да каже всъщност, но това не е проблем, защото все пак присъства. там, в социалните мрежи. завинаги.
всъщност, човекът-нотификация се храни от вниманието на другите и всеки път, когато някой си погледне телефона след вибрация, изписукване или просто една мигаща лампичка, всъщност е като празник за нашата градска легенда. като да си нареди софра и да си сложи и салата, даже няколко вида, и тънко нарязани мезета, и голямо добре опечено пиле с картофи и гарнитура от свинско и скара и шоколадови десерти. ако тези неща, не ти звучат вкусно, представи си друга трапеза – такава, от която на теб биха ти потекли лиги.
и като се нахрани, човекът-нотификация взима салфетка, забърсва устата и ръцете си, примлясква, отпива от чашата с превкусно вино или бира или друго питие и изчезва. и после отива на гости на друг. и така до края на света, не, до края на нотификациите.

сега веднъж петър имаше колега, дето се казваше… не помня как, не е важно за историята. и петър супер много харесваше колегата, щото той пък беше супер пичага. колегата беше от ония хора, дето винаги знае точната шега, изчаква те за обяд и не харесва същите неща, които не харесваш ти. а да, и носеше бира в правилния момент.
та петър и колегата бяха в кръчмата до офиса една сряда на февруари и си говореха за поредния проект, който ралица от счетоводството беше омазала, ама тоя път здравата. и докато пиеха наливна ариана, петър каза “…ей толкова лесно се прецакват нещата. един ден си тук, в другия…” и щракна с пръсти. и това щракане закънтя в етера като звън от хиляди космически камбани, построени от бог, ама не нашия бог, а някой извънземен такъв, дето е още по.
и колегата замръзна.
поклати глава, а усмивката му изчезна и очите се изцъклиха. все едно се събуждаше от сън. и той наистина така правеше. ама не беше сън, а хипноза. щото колегата всъщност беше най-злия офисен дебил на света. от тия, дето идват първи и си тръгват последни и винаги обръщат внимание на това по време на оперативки. от тия, дето отговарят на служебни мейли в единайсе вечерта и те карат да се чувстваш гузно. а бе, тегав тип беше. и всичките му предишни колеги го мразеха и се ебаваха с него по време на обядите си. и понеже беше така, за рождения му ден го бяха подлъгали да отиде на хипнотерапевт уж да подсили литературните си таланти, щото той, нали, имаше фейсбук страница за поезия, която обаче не вървеше. ама колегата не знаеше, че хипнотерапевтът беше от нашите и вместо да го направи следващата звезда на жанет 45, в хипнозата го направи благ и хубав човек, дето после отиде на нова работа и стана любимец на всички и най-вече на петър.
и след тоя покварен обяд светът се обърна с хастара навън. и офисът от тая история все едно се запали и животът на всички стана адов. и петър беше тъжен, а колегата даже го повишиха, щото успял да реши проблема на ралица и даже спечелил пари за компанията.
и колегата всъщност се оказал антихристът и задвижил апокалипсиса, изкачвайки се по корпоративната стълбичка. и паднали бомбите и всички били чао, а злият дебилен смях на колегата закънтял из небитието редом със звъна на ония космически камбани, за които говорихме по-рано.

точно в оня ден бях решил да се събудя и да стана птица. летеше ми се. а и ми се искаше да се махна от тая мизеря. та, събудих се, изправих се от леглото, погледнах през прозореца (беше хубав, ясен ден), отворих го, разперих ръце и започнах да махам. не след дълго ми пораснаха пера, тялото ми се смали и стана аеродинамично, устата ми се замени от човка, очите ми се изместиха встрани и тъй нататък и тъй нататък. стъпил с двете си тънки крачета на перваза, се бях загледал многозначително в един далечен облак, чудейки се в коя точно посока да тръгна – да беше зима, да бях отишъл на юг, ама то тъкмо беше пролет, та имах по-голям избор. реших да тръгна напред, пък където ме отвее вятъра (почти буквално). и хврък. летях, летях – над улици, над блокове, над хора, над гори, над поля, над реки. и тъкмо се радвах, че съм се отървал от всичко, реейки се някъде над едно езеро, когато чух едно глухо “пук” от далечината под мен, заболя ме рязко нещо в лявото крило, а докато падах, чух лай и един мъжки глас, който викаше “дръж, Балкане, хвани го тва пиле! довечера и аз, и ти ще вечеряме както трябва!”