сега веднъж видях една светкавица. нямаше гръм, нямаше звук, нямаше тътен, нямаше дъжд – една проста светкавица, една ярка ръка се пресегна от небето и хвана в дланта си къщата, стояща върху далечния хълм. когато постройката пламна, разбрах, че светлият гигант, пресягащ се за поздрав към онова семейство, носи проклятието да запалва всичко, което докосне. цар Мидас на унищожението. за миг къщата изчезна почти толкова бързо, колкото беше пламнала, ако не и малко по-бързо. нямаше писъци, нямаше реакции, нямаше сълзи.

а ръката се прибра и след няколко ужасно тихи минути се спусна отново.

гигантът просто искаше да си играе.

Advertisement

Костенурката на гошо

 

* * * * *

Сега веднъж Гошо имал костенурка. Всъщност нека започнем малко по-отдалеч.

Гошо учил право и бил от онези бъбриви младежи, които сякаш винаги успявали да накарат събеседниците си да се усмихнат. Въпреки че Гошо бил привлечен от филмите за индианци и от тези за рицари, той тайничко се надявал да бъде ветеринар, а не историк, както може би човек би предположил. Защо бил избрал да учи право би ме попитал, може би? Ами защото майка му така казала. А той всъщност искал да лекува рибките и другите животни.

Не, не си създавай грешно впечатление. Всъщност няма какво да те лъжа – Гошо реално е голям загубеняк и още от малък децата му се подигравали, защото дори в гимназията, отивайки до магазина, носил малко сметало, за да прецени какво да си купи и дали ще му стигнат парите.

Та започнах историята с костенурката на Гошо. Костенурката се казвала Спас и … сега веднъж се скрила толкова надълбоко в черупката си, че изчезнала и никой не я видял повече.

Ами… това е.

Иван беше на близо тридесет и беше наел едно от таванските помещения в блока. Беше дружелюбен към останалите обитатели на сивия кивот, макар те да не се държаха така с него. Младежът учеше метафизика в градския университет и, ако не се лъжа, беше в средата на своята докторантура със специализация в намирането на връзка между животите на хората, емоциите, които излъчват дърветата, и дали те вкупом са пропорционални на броя слънчеви зайчета, които едно дете прави в рамките на един астрономически час. Често Иван заставаше пред малкото си прозорче и наблюдаваше своите съседи, които бяха идеалната извадка за неговите проучвания.

Една блокова тайна, която ще ви издам е, че от време на време Иван гостуваше на небезизвестните, пък макар и леко мистериозни съботни обяди на господин Съмърсет, тъй като и двамата споделяха любовта по големите облачни птици и тяхните ритуали за чифтосване.

%d bloggers like this: