И пеперудите са хора?
04/12/2011
* * * * *
Събуждам се. Правя си кафе и заставам пред прозореца. Слънцето огрява всичко и носи някакво пролетно усещане – нищо, че е зима и температурите те карат да трепериш.
Замислям се за всичко, което някога ме е карало да се усмихвам. Толкова много неща, толкова много причини. Но най-хубавата от всички е липсата на причина. Най-хубавите усмихнати моменти са онези, в които устата ти се изкривява от едното ухо, та чак до другото и то без ясна причина – ей така, просто защото може. Усмихваш се широко като идиот, а пеперудите пърхат в корема ти, сякаш си влюбен.
А уж не си.
Или пък си?
Да, влюбен си – в живота, в света и във всичко и всички около теб.
Отпивам от кафето и почти го разливам върху себе си – усмивката не пада от лицето ми, дори когато се опитвам да отпия от чашата. Карай, случва се…
Замислям се: “Дали пеперудите усещат хора в стомаха си, когато летят под слънчевите лъчи в ден като този?”
Bobby, out!
Вдишах я.
13/11/2011
* * * * *
Прегърнах я. Притиснах я силно към себе си и зарових нос в косите й.
Вдишах я. Като ванилията, на която ухае. Като дима от цигарите, които пуши. Като въздуха, затоплен от нейното присъствие. Като свежестта на дните, когато тя е близо.
… като дъха й, при допира на устните ни.
Вдишах я.
И нея, и аромата й.
Bobby, out!
Сънувах я.
06/11/2011
…пак я сънувах. Пълзеше по леглото, наведе се и ме целуна. После се сгуши в мен и заспа. Беше толкова красива…
На сутринта, след като се събуди, стана и отиде да ми приготви палачинки. А когато влязох в кухнята, тя ме погледна и се усмихна достатъчно широко, за да накара всяка частичка от мен да настръхне от удоволствие. Умирах за големите й очи, разрошената й коса и перфектното й тяло, прикрито единствено и само от карираната ми риза, закопчана накриво. Всичко в нея ме караше да я искам все по-силно и по-силно.
Определено съм хлътнал жестоко… и го казвам, поради факта, че не смея да използвам „онази” дума.
Да, щастлив съм.
Отново.
В съня си.
* * * * *
11AM - от Боби Петров 