11AM – от Боби Петров

Човек би си помислил, че дъждът има една единствена клиширана цел – да измие улиците и евентуално лайната, натрупани вътре в нас. Не ме питай как става. Това обаче някак си не е варно, защото очевидно не върши работа.

Когато пиеш бира сам вкъщи, независимо колко си щастлив (а аз по-скоро не съм), трябва поне за секунда да се почувстваш жалък. Така се случва и сега. Пия и си представям, че музиката не идва от колоните на компютъра, а от голямата озвучителна система на някой мистичен замъглен бар, в който съм някаква важна персона. Седя сам на една маса в ъгъла, а хората ме заглеждат и коментират нещо тихичко, подшушват си слухове за мен – един през друг по-невероятни и ласкателни.

Междувременно мацката на съседната маса също е сама. И е една от ония хубави жени, които виждаш и ти се иска да са по-близо до (и по възможност върху) теб. Пие някакъв коктейл и поглежда след всяка глътка към мен, усмихва се, а после поглежда свенливо встрани. Поне докато не събира смелост и не идва при мен. Все пак в моята фантазия аз съм наградата.

„Как си?“ – гласът й трепери леко, но въпреки това запазва изразителния и съблазнително-женствен тон.

„Бива“ – отпивам от бирата.

„Защо си сам?“

„С кой да съм… има ли смисъл от други?“ – въпреки всичко ме е срам да си призная (очевидно дори и пред себе си), че просто няма с кого да съм.

„Не знам, обикновено хората идват с приятели по тия места.“

„А ти защо си сама тогава?“

„Добър въпрос… може би, за да мога да се запозная с теб.“ – усмихва се и премества един палав кичур коса зад ухото си.

Телефонът ми звъни и ме изважда от халюцинацията. Навън още вали. Вдигам, но вече е късно – свободен сигнал. Дори не си правя труда да проверя кой точно ме е търсил, сигурно пак е някой дебил от „Обслужване на клиенти“ на някоя компания, който иска да ме пита дали съм доволен от услугите им – просто няма кой друг да е.

Отпивам още една глътка и взимам моментно решение. Слизам пред блока – ей така, по дънки и тениска, бос, без чадър. За по-малко от минута съм мокър до (точно така, ще използвам онова клише) мозъка на костите си.

Изричам нещо на глас, нещо, което просто се изплъзва измежду мислите ми и не усещам как и защо казвам, нито на кого: „По дяволите тоя свят… иска ми се да го няма. Или мен да ме няма.“

И мигом започвам да се смалявам, по-бързо от това, което представят в който и да е фантастичен филм. Смалявам се, а дъждът ме удря все по-силно – колкото по-малък ставам, толкова по-голяма болка изпитвам от капките. Поне докато не ставам толкова дребен, че локвата започва да ми се струва като езеро… и продължава да расте (или аз да се смалявам, зависи от гледната точка). Изведнъж съм насред гигантско кално море и потъвам. Потъвам, защото реално не мога да плувам.

И точно преди да се удавя, мислено се връщам в онзи задимен мистичен и несъществуващ бар, поглеждам встрани, навеждам се и целувам хубавото момиче, което сякаш е единственият останал човек, който иска да общува с мен.