11AM – от Боби Петров

ако гласът й ме привлича
като дъска – удавник,
значи ли това, че тя е може би сирена?
и на кой ли камък протяга се и пее,
та да я чуя чак тук, сред сивото?
това донякъде струва ми се обяснява
защо не спира да вали –
опитва се да ме изтласка
или понесе направо
към нея,
към морето й,
към камъка й,
към ръцете й,
към жестовете й,
към нежната й кожа,
към тялото й,
към красивите очи,
към меката коса,
към аромата на любов
и може би
на малко смърт.

„Дядо, разкажи ми приказка!“ – детското гласче прозвънява в осветената от една единствена крушка стая.

„Каква приказка искаш да чуеш, Сашко?“ – пита дядото.

„Няма значение, твоите всичките са хубави!“

„Ама късно е вече, трябва да заспиваш, баща ти ще ми се кара…“

„Хайде де, някоя кратка, моля те!“

„Добре… Слушай сега:
Имало едно време, малки приятелю, една рибарска лодка с моряци – все напети и усмихнати младежи. Работели ежедневно, ловили риба, докато един ден…“

„… хванали златната рибка!“ – прекъсва го детето с ентусиазъм.

„Виж сега, искаш ли да чуеш приказката, или?“ – смее се дядото.

„Добре де, дядо, извинявай, мислих просто, че я знам…“ –казва Сашко с детска и наивна самоувереност, а после придърпва меката завивка.

„… докато един ден не чули прекрасен звук да се носи из морето. Чудили се дълго от къде идва и накрая сякаш самият вятър им показал посоката. Поели те по този път, а морските течения ги носили именно към източника на мелодията. Природата ги напътствала. И колкото повече се приближавали, толкова повече от песента чували – първо хармоничен звук, а после и ясен глас, човешки. Песента била прекрасна, не – повече от прекрасна. Представи си, Сашко, най-хубавата песен, която си чувал… а сега я умножи по сто! Толкова била хубава! И капитанът на лодката, едър и чернокос моряк, застанал на носа (Ха-ха, „нос“, засмива се момчето) и поглежда в далечината, където зърва една красива девойка, застанала на едно малко парче земя насред морето и пеела с пълно гърло, а над нея слънцето светело и попивало всеки един красив звук.“

„И после какво станало, дядо?“

„После капитанът и сирената се влюбили от пръв поглед. Той я качил на лодката и двамата отишли в пристанищния град. Там заживели заедно и после се оженили. И всички живели щастливо.“

„Ама, дядо, много бързо приключи тази история? Само това ли е?!“ – казва леко разочаровано момчето.

„Късно е, моето момче, трябва да заспиваш“ – възрастният мъж се изправя и тръгва към вратата.

„Чакай, дядо, чакай! Сетих се! Ти си бил моряк, нали? Капитан? А баба… помня, че баба пееше страхотно! Дядо, дядо, това в историята вие ли сте?“ – Сашко почти скача от леглото. Любопитството и радостта се преплитат в гласа му.

Дядото само се усмихва, загася лампата и затваря вратата след себе си.

Малкото момче дълго време помнеше историята, доразвиваше я в главата си, а като порасна я описа в роман, озаглавен „Историята на моите баба и дядо“, който му донесе десетки литературни награди и световна слава.

За жалост обаче той така и не срещна своята сирена – никоя жена не успя да му изпее достатъчно заинтригуваща песен, която да го накара да промени курса на своята лодка.