помниш ли, когато
София беше по-голяма
от целия голям свят,
когато Овча купел беше дом,
а самотен кон те преследваше
по улиците вечер,
когато маршрутката беше ежедневие,
когато Народния беше нещо като сцена,
когато бирите на пейка бяха свежест,
когато срещите на Попа бяха новост,
когато НДК беше голям, твърде голям,
когато Старбъкс беше още лукс,
когато метрото беше объркващо,
когато Борисова беше “онзи парк там”,
когато се влюбваше на всеки ъгъл,
когато Славейков ви обгръщаше в нощта,
когато я изпращаше всяка вечер,
а после нищо,
когато тя се превърна в друга,
когато Раковски беше “твоята улица”,
когато Лозенец беше по-вкъщи от вкъщи,
когато една мансарда чуваше глухи викове,
когато центърът започна да се смалява,
когато тротоарите ти станаха приятели,
когато улиците те обгрижваха,
когато паветата знаеха всичките ти истории?
помниш ли, когато
лампите гаснеха,
щом се разминехте,
за да ти кажат да забавиш ход
и да посегнеш към града?
помниш ли, когато
всички те бяха недостатъчни,
когато очите ти се счупиха
и паднаха на хиляди стъклени парченца,
когато загуби думите си,
когато движенията станаха ненужни,
когато тя ти открадна същината
и не ти я върна?
ще си спомняш ли, че
и тя, и ти сте сами.
и никак, никак не сте цели?

да тръгнеш в 9:10 за работа,
не е като да тръгнеш в 10.
по-рано хората са други,
по-тъжни са някак,
всеки ден едни и същи хора,
едни и същи тъжни хора,
едни и същи погледи, забити във краката,
едно и също мълчание,
едни и същи случки и улици
и кучета и коли.
по-късно светът се е събудил
и хората са други,
хората са всякакви,
някои дори се усмихват,
други говорят по телефона или помежду си
и са вгледани напред или нагоре
и търсят себе си, а не тъгата.
и там в тълпата, в 10 на Славейков ,
може да срещнеш чифт ключици,
които са толкова издадени и красиви,
че ми се иска да захапя, все едно съм куче,
и чак тогава да попитам за името и телефона
и дали може да ми покаже и плешките си,
защото ми е интересно каква форма описват,
щом опъне ръце нагоре или назад.
и в голотата на тази съща сутрин
ще искам нещо повече от нея,
може би да ми направи компания
и да изпием по едно кафе там, на пейката,
до онези писатели, които никога не са писали
за среща със случайна красива девойка
на площад, носещ името на друг писател.

%d bloggers like this: