Събота е. Шибана събота. Събуждам се, опитвам се да се изправя – тц, болки в тялото и най-вече в главата. Половин час ми трябва, за да се съвзема и да мога да наддигна глава от възглавницата. На нощното шкафче седи и ме гледа малко кафяво шишенце. Заеби.

Вдигам се най-накрая и кво да видя? Стаята ми е обсипана с някакви безформени предмети, скулптури, ако искаш. Материалът ми е непознат, ама напомня на глина. Ама не е глина. Някаква слузеста маса, която по някаква причина не се разпада. А формите в стаята са абсурдни – хепто-не-знам-си-колко-ъгълници, които изглеждат сякаш Луцифер се е изходил в стаята и е забравил да почисти след себе си.

„Бахмааму, тва ся от къде се появи?! Кви са тия глупости?!“ – плесвам се по челото и съжалявам за това, болката резонира в главата ми няколко минути.

Ставам от леглото и тръгвам към кенефа, такова, сутрешно и следпиянско да се изповръщам, щото знаеш как е. И по пътя, някъде измежду всичките слузоъгълници, от които човек би предположил, че поне един ще прилича на пенис, пък то не е така, зървам една фигура с периферното си зрение, която първоначално ме стряска, щото изглежда някак нормално. Обръщам се и виждам, че скулптурата е на женско тяло – в цял ръст, право, хубаво. И не е слузесто, не – по-скоро материала изглежда като да е човешка кожа, ама нали, щото е скулптура, е сива. И пак се плесвам по челото, ама тоя път по-леко. И се приближавам, а  по-скоро красивата глава на клетото момиче се завърта и аз падам на задника си.

„Здравей“ – казва скулптурата и се усмихва. Пък видиш ли, кво като е изкуствена (пък може и да не е), мацката изглежда безумно симпатична.

„Аз… такова… ама ти истинска ли си, или съм още пиян?“

„Не помниш ли?“ – изненадва се тя.

„Кво да помня…“ – не разбирам.

„Снощи, не помниш ли снощи?“ – леко е разочарована тя.

„М.. не. Нищичко.“ – опа… май е било интересно.

„Ясно. Виждам, че ти е лошо. Отиди, свърши си там… работата и после ела да си поговорим и да ти разкажа“ – и се усмихва пак и се обръща пак на другата страна и застива безжизнено, както бе стояла допреди няколко минути.

А аз не знам дали халюцинирам – че пия, пия… ама чак пък толкова. Изправям се и, залитайки, тръгвам пак към тоалетната, а главата ми пулсира и не съм сигурен дали е от махмурлука, или от всичките въпроси и мисли за това кво по дяволите се случи току-що.

Стигам. Отварям вратата с едно силно блъскане и сякаш в магическо екшън комбо се навеждам над тоалетната чиния, отварям капака и нали… върша работа. И докато тласкам остатъци от евтин алкохол към канала имам проблясъци:

* * * * *

Проблясък 1:

С Чарли се виждаме в квартала и решаваме да седнем да пийнем нещо, щото все пак е петък. Ама ни мързи да ходим където и да е, та сядаме в една дупка, тука на съседната пряка. Пием, пием, пием и в някакъв момент започваме с нормалните слово- и душе-излияния. Той ми говори за това, че кучешкият лай го побърква все повече, а аз – за това, че всъщност се чувствам някак си самотен, ама пък не мога да преценя дали просто не съм в някаква сатурнова… ъм… пропаст.

[Мрак]

Проблясък 2:

Говорим си за мацки и, естествено, проблемите покрай тях.

[Мрак]

Проблясък 3:

Чарли ми разказва нещо, наистина не помня какво, чувам в главата си само думите „моята работа“ и „пари“. А пък той не работеше или поне не изглеждаше като да го прави. Обаче има логика да съм чул правилно – все отнякъде трябва да ги вади тия банкноти, с които ме черпи всяка седмица.

[Мрак]

Проблясък 4:

Подава ми едно кафеникаво шишенце и ми казва нещо от типа на „Ей това ще ти реши проблемите. Казва се „Слово“, аз го произвеждам, не питай как. Прибери се и опитай.“

[Мрак]

Проблясък 5:

Вкъщи съм. Пиян на мотика. Не, на търнокоп. Отпивам от шишенцето, ама нещо ме подразва и кихам, а пред мен се появява някакъв слузоид. Ахаа, това обяснява някви неща… май.

[Мрак]

Проблясък 6:

Стаята е пълна с грозни фигури, а аз съм на четири крака и извайвам човешка форма, сякаш с мисълта си. За референции гледам жалката си галерия със снимки на яки мацки, която събирам може би от цяла вечност. Фигурата е някак изящна, ама нещо й липсва. [Кратък мрак] Легнал съм на земята, а скулптурата ми говори – не, водим разговор – за кино, за литература, за музика. Тя е малко по-интелигентна от мен, ама не се притеснявам от това – аз такава съм я направил. А и е хубава. Само дето по някаква причина се сещам, че не съм успял да докарам цвета на кожата й. [Кратък мрак] Тя ме води до леглото, съблича ме, целува ме по челото и ме завива. Казва „Ще се видим утре“, а после отива в ъгъла и застива.

* * * * *

„Братлеее“ – помислям си, дърпайки сифона.

И преди да се върна в стаята и да се сблъскам с грубата (добре де, може би хубавата) действителност вадя телефона от джоба си, обаждам се на Чарли и му задавам най-ключовия от ключовите въпроси на тоя свят: „Копеле, кво точно е ставало снощи?!“

“Слово”.

20/01/2013

„В началото бе Словото […] и Словото бе Бог.“

Дан, накратко от Даниел, имаше редица нереализирани мечти. Една от големите му такива беше да пише професионално.

Той искаше да бъде писател повече от всичко. Опитваше се, пишеше, четеше постоянно, ама все си мислеше, че нещо му липсва. Текстовете му никога не му се струваха толкова добри, колкото тези на любимите му автори. Разбира се, Дан не осъзнаваше, че е тъпо да се сравняваш с утвърдените имена, които се четат от милиони хора по света, докато си просто обикновен младеж в малка и по-скоро скапана държава.

И в един от гадните дни, когато Дан се беше прибрал от работа и искаше да си тегли ножа, разбирай чисто метафорично, той седна да пише – своеобразната терапия на всеки, който се занимава с думи. Надраска набързо две страници формат А4 и се отпусна на дивана. Прочете ги, ядоса се и ги изтри – поне ставаше лесно, модерните писатели (известни или не) най-често пишеха на своите компютри, както всеки би предположил, а ако някой ти каже нещо различно – по-скоро не му вярвай. Та, 2-те страници на Дан му се сториха най-ужасното нещо, което някога е излизало изпод пръстите му.

Нека сега се опитам да ти обясня за най-големия проблем на нашия герой – той винаги правеше едно от двете неща: 1) както споменахме по-горе, сравняваше действията и творбите си с тези на негови кумири и по този начин никога не успяваше да направи/напише нещо, което да е достатъчно добро; 2) опитваше се да направи/напише нещо, което да се хареса на неговите приятели и по-близки познати, тъй като не беше сигурен в собствените си възможности и по-скоро търсеше чуждо одобрение, а, както знаем, то никога не идва или поне не навреме.

И когато изтри написаните две страници съдържащи стотици думи, които описваха една градска любовна история, Дан се отчая. А, когато Дан се отчаяше, обикновено не обмисляше следващите си действия. Ето защо той бръкна в якето си и извади малко кафеникаво шишенце с бяла лепенка, на която пишеше „Слово“. Остави стъкления предмет на бюрото и опря глава в ръцете си, търсейки отговор на въпроса „Да го направя ли?“

И, така или иначе съм тръгнал да ти обяснявам някакви неща, нека ти разкажа за това какво извади всъщност Дан от джоба на своята връхна дреха. „Слово“ беше последният хит при субстанциите, които хората на изкуството употребяваха. Повечето от тях, които го бяха взимали, винаги обясняваха за „невероятните“ му способности – казвам „обясняваха“, защото се твърдеше, че „Слово“ трябва да бъде употребявано само на саме – така казваше дилъра. Дан беше взел шишенцето от един свой приятел (псевдо-поет), който му беше казал, че няма да съжалява, ако го пробва. Говореше се, че „Слово“ ти дава достъп до усещания (в смисъла на идеи), които никога не можеш да достигнеш иначе и можело изцяло да промени начина ти на мислене. Ето защо и всички мечтаещи да пишат, рисуват или да се заимаваш с каквато и да е арт дейност, но нещо им липсваше, умираха за „Слово“.

Слуховете твърдяха, че субстанцията се извлича от телата на мъртви поети и писатели, а според други – това беше поредното пласебо, което, комбинирано с алкохолните навици на своята аудитория, водеше до интересни последици. Както може би очакваш, никой всъщност не знаеше какво е „Слово“, нито пък от къде се появи така изненадващо в една юлска вечер.

Реши се. Взе шишенцето и, отваряйки го, усети лек хлад идващ от тясното му гърло. Нямаше мирис. Съдържанието беше течност, прозрачна, леко слузеста, наподобяваща слюнка. Дан отпи малко (липсваше и вкус) и зачака.

Следващите няколко часа бяха най-странното нещо, което беше преживявал. Първо се почувства изключително студено, а после температурата на тялото му се нормализира. Преживя това и си помисли, че може да е реакция на течността с организма му. Обаче нямаше как да обясни, че всичко, което изречеше се случваше. Да, правилно прочете: Поиска си бира, ей така на майтап, по-скоро оплаквайки се, и пред него се появи една брандирана бутилка. Пожела чипс – купа на бюрото. Телевизор, луксозен часовник, няколко банкноти от по сто лева – всичко това се появяваше в момента, в който Дан кажеше думите.

„Може да е халюцинация“, помисли си.

Реши да експериментира. Пожела си една прекрасна блондинка. На вратата му се почука. Отвори и видя големогърда, руса, банално красива и по-скоро сексапилна мацка, която не носеше нищо друго освен бельо, черно, полу-прозрачно.

Покани я вкъщи, а тя започна да го съблича още докато той затваряше вратата.

Известно време по-късно Дан беше изморен и гол в леглото си. Мацката се изпари веднага след като той изрева немощно „Не мога повече, ще припадна от умора!“

Не знаеше дали разбира правилно, но „Слово“ действаше като… магическа пръчка. Един вид „Божие слово“ – от това, което уж е създало света. Най-вероятно от там идваше и името.

После, все още гол, почна да си играе с възможностите на субстанцията и създаваше всевъзможни неща – фигури от керамика, дръвчета, върху които растяха пакетирани бадеми, театрални декори, в които разиграваше сценки със създадени от него герои и т.н. и т.н.

„Ха, дори няма нужда да се опитвам да пиша – мога да създавам разказите си наживо. Мога да измислям цели светове и да ги карам да се случват!“

Започна да си представя как покорява света с новооткритите си суперсили и това го караше да се чувства добре. Обаче усети и една буца вътре в себе си, която спъваше мечтането и не му даваше мира. Осъзна, че „Слово“ му позволява да бъде евентуално „гениален“ и „велик“ само защото му даваше възможността да прави невероятни неща – неща, които всеки можеше да прави, ако имаше достъп до тази субстанция. И това го караше да се чувства жалък. Сега разбираше защо всички използваха „Слово“ докато бяха сами и не позволяваха на никой да види творенията им. Хората на изкуството не биха позволили някой да ги помисли за посредствени или за мошеници – все неща, които популяризирането на „Слово“ щяха да предизвикат. Това беше катализаторът на творчество, беше въображение в шишенце. И Дан щеше да го използва, за да си помогне да развие и напише прекрасни истории, които първо щеше да разиграва със своите собственоръчно направени герои.

Сега обаче трябваше да си набави още от магическата течност, тъй като способностите му изчезваха малко по малко. Беше чул, че човекът въвел „Слово“ на пазара живее някъде из Лозенец. Облече се и тръгна да го търси в януарския мрак.

%d bloggers like this: