11AM – от Боби Петров

сега веднъж седях
на ръба на своя смешен четвърт век,
в посока другите и
все по-малко по пътя
на блуждаещия гаснещ сякаш огън.
и, гледайки помалко или повече
но все встрани и все встрани
осмислям смисъла на дебнещия смисъл.
и разговори и засенчен плод със вкус на сладост,
сладост по небивалите дни.
и усмихвам се тъпашки,
но все към мен и все на мен,
а навън, отвъд ръба вали,
а до мен пропуква се скалата.

бяга по ръба на чашата,
иска да излезе, да се спусне,
да тръгне по чинията,
да се опитам да го спра,
да го взема с пръст и да го оближа,
за да се докосна за момент до него.
бяга по ръба на чашата
смисълът,
бяга и иска да избяга,
понякога бягам и аз.

няма пулс във времето,
няма пулс и вътре в теб,
нямам пулс, когато
откъсна себе си заради друг,
и този друг ме върне разпокъсан,
без да се погрижи да ме залепи.
няма смисъл времето,
няма смисъл и във теб,
нямам смисъл аз, когато
изпият ме на екс, без да си платят,
без да се замислят,
без да мога сам да се изпия.
няма много от времето,
няма много вътре в теб,
няма нищо в мен, когато
опитам се да дам и малкото останало,
а то достигне дъно
и не дъното е дъно,
а в нищото дълбая с шепи.