Той беше заровил лице в косите на нейния петък, предхождан от един съвместен четвъртък, който остана във времето някак недооценен по редица причини. В главата му, мисълта за предишната вечер беше толкова пъти повтаряна, че бе започнала да се изкривява и да се лута из коридорите между истината и фикцията.
С други думи – четвъртък вечер беше идеалната вечер, но само в ароматните спомени за дъжд, няколко откраднати усмивки, две сини очи, вперени в неговите и един силует, който беше изтекъл измежду прегръдката му като пясък в шепа.

петъкът.

10/10/2014

петъкът ти мирише на слънце,
петъкът ми мирише на теб
и на уикенд със теб
и на закуска в леглото
и може би на кафе, но не разтворимо,
а кубинско и силно и свежо.
петъкът ще отлети за нещо като миг
и после остава само споменът,
на който ми мирише всеки петък.

като спомен от чужд сън
сред локвите пристъпваш –
боса, мокра, но с вдигната глава,
прикривам те с чадър, но ме избутваш,
казваш:
“няма смисъл, това е само вода”.
и те прегръщам,
и съм мокър,
и “здравей” е просто дума,
а ти заслужаваш роман
или поне целувка под дъжда.

%d bloggers like this: