11AM – от Боби Петров

* * * * *

Не беше спал от седмици, може би месеци. Всеки път, щом затвореше очи, чуваше една и съща мелодия, един и същи глас, едни и същи думи. Чуваш една и съща песен. Не песен, написана от човек, а сякаш долетяла от самите недра на Космоса, родила се при изригването на звезда, при сблъсъка на две планети, при всмукването на материя в празнотата на черна дупка.

И вече не смееше да затвори очите си. Не беше сигурен дали ще преживее емоцията от поредния звук, забиващ се в дълбочината на съзнанието му, раздиращ всяка капка здрав разум.

Знаеше един единствен начин да изкара от себе си тази вселенска болка, ала нямаше сили да го направи. Трябваше единствено да излее всичко в думи, за да спаси душата си преди тялото му изцяло да се предаде и да се самозапали от копнеж по магическите ноти.

Седеше, вечер след вечер, пред празния лист и търсеше правилните слова, но те не идваха – сякаш го бяха оставили да гние, сякаш Бог беше казал „и последно ще дойде словото, а после… е само смъртта“. Не, нямаше Бог. Бог не би го оставил да изпитва този тип вълнение, което изгаря всяка част от съзнанието му. Бог не би могъл да съществува в свят, в който една песен може да причини толкова страдание и блаженство едновременно.

И пак беше нощ. Пак екранът блестеше пред него. А той се беше предал. Не можеше да понесе повече. Викаше в тъмата, а гласът от колоните го влудяваше така, както чудовищата на Лъвкрафт довеждаха неговите герои до лудост. Женският глас обладаваше стаята и я караше да трепери със силата на хиляда земетресения… а може и да е било тялото му, което се тресеше –нямаше как да е сигурен.

Положи пръстите си върху клавиатурата и затвори очи. Болката овладя всяка тъкан, всяка мисъл. Болка, потопена е екстаз – като бонбон с глазура, разтапящ се в устата на сладострастница. И започна да пише. Писа кратко, а думите не виждаше – те сами идваха. Сякаш езическите богове и самият нощен вятър му ги шепнеха.

И после погледна редовете:

Търсих думи, за да мога
най-накрая да опиша една единствена
скрита емоция.

Търсих много, но уви
не успях да открия нищо,
освен самия себе си –

скрит дълбоко, клекнал, плачещ.

Прочете написаното и заплака. Заплака като малко дете.

Това бяха езически стихове сред всекидневните слова на един умиращ Бог.

Сълзите му не се стичаха по бузите, а се издигаха нагоре, отивайки при своите космически господари, отказвайки да се подчинят на законите на този ограничен свят, в който думите не идваха навреме.

Bobby, out!