един кец
пред другия,
стъпка по стъпка
по сивите павета.
приближавам се,
виждам те
в далечината.
стъпка след стъпка
образът примигва,
размазва се,
отмива се
от прашния вятър.
нима си градски мираж
или може би съзнанието
играе номера?
захождам бавно,
устремено.
кецът е развързан
и настъпвам връзката,
спъвам се и падам.
изправям стреснат поглед
почти веднага,
но ти не си вече там –
виждам само сянка,
моята собствена
мрачна
сянка.

%d bloggers like this: