11AM – от Боби Петров

сънувах дим
сънувах огън
устата ми гореше
с нея думите пламтяха
и плюех пепел
и искри прескачаха в очите
ръцете ми безсилно хаотично
се опитваха
във въздуха да се стоварят
незнаен враг в лицето
да ударят
а сърцето ми се свиваше
не насън –
наистина
и тялото ми стегнало се беше
не мърдах, а болеше
и в съня съзнанието будно
се надбягваше със себе си
и така си мислих, че умирам
но усетих дланта ти върху
мене и
нежния досег на бледо спокойствие
и дъха на утрин
и дъха на блясък
и дъха на пролетни цветя
и дъха ти
и устните ти
меките ти устни
върху моите
и огънят угасна
и искрите се покриха
и ръцете спряха своя бяг
и съзнанието си почина
и тялото ми се отпусна
и събудих се спокоен
сякаш никога не съм заспивал.

след онзи сън си търсих разсъдъка няколко дни. уви, не го открих. в съзнанието ми се бяха запечатали проблясващите картини на чист ужас и няколко създания, които се прокрадваха из сенките на здравия разум, пълзяха из нишите на тънката лудост и завираха големите си уродливи ръце в кладенеца на надеждата. помня и очи като цепки, усти, покрити със слузести израстъци, и тела във форми, които не мога да опиша с думи.
най-лошото е, че не съм сигурен дали сънувах или за кратко време, сторило ми се цяла вечност, не се бях срещнал очи в очи със самото физическо проявление на страха.

и, ако заспи,
ще я открия лесно,
ще се прокрадна тихо
като бриз в нощта
и ще нахлуя бурно
в сънищата скрити
залостени зад красивите очи.