Той, героят ни, се разхождаше из софийските улици в една неделна вечер, когато навън тъкмо бе спряло да вали, а нощта почти бе покрила тротоарите с тъмата си, оставяйки атмосферата някак приятна, въпреки прокрадващия се хлад от настъпилата есен.

Той, беше по-скоро симпатичен, макар да не искаше да си го признае и, в момента, нямаше цел – вървеше и се оглеждаше, сякаш търсеше нещо. А в стомаха му, или всъщност някъде вътре в него, но ние реално не можем да преценим от кой точно орган идва, се беше стаило онова чувство, което му напомняше, че го очаква нещо.

Тя, отново наша героиня, също вървеше по улиците, но се прибираше към дома си. Имаше по-скоро хубав ден, в който се беше срещнала с един от стотиците си познати и приятели, тъй като бе една от онези девойки, които винаги привличаха интереса на околните към себе си.

Тя, беше по-скоро дребна, но в походката, лицето и цялото й същество се четеше някаква особен харизма, която по-късно щеше да накара Него да се влюби по-бързо, от колкото е нужно за размяната на един поглед. Но за това после…

Той, да, отново се връщаме на Него, продължаваше да върви. Просто скитосваше есенните улици на нашата столица, като в момента се намираше някъде около Народния театър. Не искаше да се прибира, защото знаеше как щеше да протече вечерта му – по същия начин като всяка друга негова вечер напоследък – хапване, една изпита бира пред компютъра, музика, може би някой филм, малко ровене в социалките и… сън. И после отново на работа. Но той знаеше, че търси нещо – онова чувство не спираше да му го напомня.

Тя се прибираше, но се прибираше пеша. Имаше нещо в атмосферата наоколо, което я караше да се усмихва. Ето защо просто попиваше влажния въздух с цялото си тяло и вървеше.

Той вече беше на площад Славейков и за секунда се зачуди накъде да продължи. Огледа се, почуди се още малко и взе решение – нямаше да бърза. Седна на пейката до онези двамата поети и им се усмихна. Почти беше сигурен, че и те му се усминаха, но не знаеше дали това не бе някакъв трик, който съзнанието му спретна в сумрака на октомврийската вечер. Сега просто седеше и гледаше в нищото. Наоколо бе странно тихо – нямаше хора, нямаше ги и неприятните книжни търговци, които се бяха покрили от дъжда. Нямаше ги и трамваите, които сякаш бяха разбрали намека и просто не минаваха, за да не вдигат шум и да не попречат на последвалата случка.

Тя беше почти на Солунска, купуваше си малка бутилка вода от една будка, когато усети камъче в кеца си. Да, тя носеше кецове – както може би знаете, перфектните момичета носят кецове… но това е тема на съвсем различен разговор, който може би ще проведем някой друг път.

Тя започна да се оглежда, търсейки място да седне. Наблизо имаше само една пейка. Една пейка, на която в момента седяха две бронзови фигури и един младеж, вперил поглед в мрака. Въздъхна и отиде при момчето. Попита го дали може да седне до него, а той й кимна някак плахо.

Той седеше на една пейка до Нея и беше леко притеснен, тъй като за него силуетът й в полу-мрака представляваше образа на най-красивото момиче, което беше срещал напоследък. И някак знаеше, че не му се привижда, а тя наистина бе прекрасна. Беше му неудобно, но не можеше да се стърпи да я загледа как сваля своята обувка, някак елегантно. Не успя да отмести поглед и когато видя как Тя се усмихна глуповато, когато усети облекчението.

Погледна я отново и й каза „Здравей“, а тя му отвърна – нещо в него й беше направило впечатление още докато се приближаваше.

Заговориха се. Запознаха се. Посмяха се. Опознаха се. Прекараха остатъка от вечерта там, на пейката.

Тя беше приятно изненадана – не очакваше неделята да се развие така.

Той беше доволен – беше търсил тъкмо Нея из влажните улици на София, просто досега не го знаеше.

Всяка история обаче има край. Този ще е щастлив.

Те станаха. Тя му продиктува телефона си. Той се усмихна, записвайки го.

Неловко мълчание. Този път Тя се усмихна. Той събра смелост и се наведе към нея – целуна я.

Пенчо и Петко Славейкови се спогледаха от пейката зад тях, захилиха се някак самодоволно и започнаха да ръкопляскат.

Вярваш ли, че съществува един втори, метафизичен свят, който е същия като нашия, но в него живеят нашите алтер егота? А вярваш ли, че докато общуваш с някой, второто ти аз общува с неговото и вие всъщност разигравате един диалог на няколко гласа, една военно-социална постановка на няколко фронта?

Те го научиха по трудния начин.

Той и Тя се познаваха от скоро. Историята им не е важна – само ще ти спомена, че дори и да искаха, нямаше как да са повече от познати, та те дори приятели не можеха да бъдат. Защо? Не питай.

Срещаха се тайно, така че обществото и най-вече приятелите им да не разберат. Срещаха се в някой мрачен бар още по времето, когато в заведенията се пушеше. Срещаха се само вечер, никога денем. Замъглената атмосфера и алкохолните изпарения бяха въздухът, в който отношенията им вирееха, не – отношенията им почти цъфтяха.

Той, с алтер его Бен, и Тя – с Дени. Тогава Бен беше още безформен, плах, несигурен. Дени от своя страна беше тигрица (или кучка, ти решаваш) в призрачна форма, беше онзи мръснишки поглед, който те кара да изтръпнеш, беше перверзната усмивка, която сякаш спира музиката в бара.

Той и Тя се виждаха, а с тях се срещаха и Бен и Дени.

Той и Тя стояха в задименото помещение, пиеха водка, винаги чиста, и водиха разговори, които никой от тях не знаеше с кого другиго би могъл да води. А през това време Бен и Дени се преплитаха – Бен я галеше по бедрото, а Дени го целуваше по врата.

Той и Тя пушеха, винаги от една цигара, а Бен и Дени се бяха вкопчили един в друг и споделяха удоволствието от имагинерното чукане в метафизичния свят.

Любовен четириъгълник, който всъщност беше права линия – между двама човека и тяхните негодни за нищо души.

Всяка среща помагаше на Бен да се оформя, ставаше все по-ненаситен, все по-първичен, а с това Той започваше да пие все повече и повече само и само да може да смогне на Нейния мисловен процес и откритата сексуалност на Дени.

Той и Тя – една несъществуваща двойка. Бен и Дени – любовници, които плачеха всеки път, щом се разделяха.

И въпреки това всичко приключи. В един от онези дни Той усети, че не може да се среща повече с Нея, а Тя… Тя сякаш беше изсмукала всичко необходимо от Него и беше готова да продължи напред. Баровете все още бяха задимени, водката все още беше чиста, но Бен и Дени бяха сами, далеч един от друг, докато Той и Тя продължиха с животите си.

Жалко само, че Бен вече не беше старото си аз. Вече наричаше себе си Бени и бе приел онази плащеша зверска форма – никога не можеше да достигне до пълно задоволство, а и не искаше – това щеше да означава, че Той е готов да умре.

%d bloggers like this: