скъсаната струна на лятото
издава тъжен повик,
от който трепваш и
изригваш някак плахо.
топлината е фалшива,
тротоарите са твърде тесни,
самотни и водещи наникъде.

да вървиш дълго не значи,
че ще стигнеш някъде,
нито пък някога.

казват, че хиляди маршируващи обувки
в такт, без срам, през март,
могат да строшат и най-здравия ни мост.
защо тогава хората и техните забързани крака,
стъпващи безпаметно върху павета, улици и плочки
не трошат земята и не правят кратери милиони,
не дълбаят все надолу и надолу?
или пък го правят, но е тихо, бавно, крайно,
без финална дата или спомен,
без излишни напъни за разрушение?
мравките единствено ли знаят какво случва се
под краката ни, в пръстта,
в леглото на цветята и масивните дървета?
а ние губим се в ума си и си мислим, че е важно
да прескачаме от среща в среща и да бързаме,
без времето ни да е всъщност истинско.
часовникът ми на ръката се разтече по паважа
и потъна в дупката, която тъкмо издълбах с пета.
прощавай, град, със твоя мазохизъм
и тревоги, и любови, и зими, и лета,
и плашила, и прашен въздух.
прощавай, град, че газим те,
без едно “прощавай” да ти кажем.
прощавай, град, но утре ще ни няма,
почакай още малко и ликувай,
преди да дойдат други.

една безсънна нощ
и клаксони и тротоари,
светлина процежда се,
лампи и червени светофари.
лай и викове и проститутки,
една луна не стига,
блоковете крият се във нощна сянка,
и мъгла и кофи и клошари.
плочките са тъй разбити,
но по-разбити ли сме ние?
аз и ти във бар, почти сами,
тръгваме си пак самотни –
ти към вас, аз на никъде
и никой дума не обелва.
само две таксита
и хиляди минути мълчаливи
от тук до следващата глуха среща.

%d bloggers like this: