да тръгнеш в 9:10 за работа,
не е като да тръгнеш в 10.
по-рано хората са други,
по-тъжни са някак,
всеки ден едни и същи хора,
едни и същи тъжни хора,
едни и същи погледи, забити във краката,
едно и също мълчание,
едни и същи случки и улици
и кучета и коли.
по-късно светът се е събудил
и хората са други,
хората са всякакви,
някои дори се усмихват,
други говорят по телефона или помежду си
и са вгледани напред или нагоре
и търсят себе си, а не тъгата.
и там в тълпата, в 10 на Славейков ,
може да срещнеш чифт ключици,
които са толкова издадени и красиви,
че ми се иска да захапя, все едно съм куче,
и чак тогава да попитам за името и телефона
и дали може да ми покаже и плешките си,
защото ми е интересно каква форма описват,
щом опъне ръце нагоре или назад.
и в голотата на тази съща сутрин
ще искам нещо повече от нея,
може би да ми направи компания
и да изпием по едно кафе там, на пейката,
до онези писатели, които никога не са писали
за среща със случайна красива девойка
на площад, носещ името на друг писател.

леля Петя пък обичаше да готви. веднъж дори я бяха видяли да прави огретен като вместо зеленчуци успя да улови и постави в тавата слънчеви снопчета и няколко щипки усмивка. всички съседки после си шушукаха колко хубава е станала гозбата и как е имала някакъв, цитирам, “очарователен вкус”.
веднъж обаче леля Петя беше тъжна – дали защото синът й не се беше прибирал от повече от 2 години, дали защото съпругът й наскоро се спомина, а може би защото тъкмо беше гледала последния епизод на любимия си сериал, в който главната героиня, напук на всякакви очаквания, остана сама и се разплака точно в последната минута. 
в този тъжен ден сравнително възрастната госпожа излезе на балкона си с идеята да изпече малко чушки, все пак беше есен, и да сготви хубав миш-маш за съседското момченце, което често й гостуваше. седна на малкото столче, включи чушкопека в контакта, но в тъгата си вместо чушки започна да пъха в електроуреда спомените си. и така те се изпекоха, препекоха, изгоряха и оставиха ежедневието й оттук насетне някак сивеещо и миришещо на пушек и тъга.

преди време го бяха питали “кое тежи повече: килограм копнеж или килограм тъга?”.

от тогава този въпрос не му даваше мира. беше събирал песъчинка по песъчинка чувствата си с пинсета и вече бе достигнал моментът, в който притежаваше по килограм от всяко, затворено в буркан.

сега вървеше към близкия магазин, за да си закупи везна и да прецени. всички му казваха, че най-вероятно резултатът ще е равен, но той тайничко се надяваше копнежът да надделее – иначе какъв би бил смисълът да се събужда сутрин?

%d bloggers like this: