моментът на въртене
създава кръговрат
и цикъл след цикъл след цикъл
се сменя все същото.
година, месец, ден,
картини се повтарят
и разказват позната до болка история.
а отправната точка съм аз
и винаги някоя тя.
понякога и тя е все една и съща.

изгрев.

17/08/2015

пада гръм,
но димът не е от горящи дървета,
синьо-зелено безвремие
и се носиш по бриза,
без риза и с някаква липса
на нещо по-важно.
наречи ме глупак,
но пак ще се сетя за едни лунички
и за нея
и тихо с китара в ухо ще остана
за малко на място с тъпа усмивка
и ще изчакам нощта да изгрее.

фантом.

07/06/2015

потропа фантома с тежка ръка,
присвита в кокалест лакът.
по плаща му прашен полепнали бдят
мракът, страхът, тишината.
под плаща пък тътри се само една
грохнала физиология на тъгата.
“защо си сам”, попита ме с тежък глас.
“с кого да съм”, отвърнах плахо.
“на кого остави тежестта”, попита ме.
“тук е, вътре е прибрана”, отвърнах.
“къде ти е нощта”, попита ме.
“нося я като дреха, нима не виждаш”, отговорих.
“песента чуваш ли”, попита ме.
“оглушах от звука на мъглата”, отговорих.
“хвани ръката ми”, каза ми.
“не искам да тръгвам”, отговорих.
“какво има тук за теб”, попита ме.
“и малко да е, нека изчакам”, отговорих.
“ще продължиш да си сам”, каза ми.
“надявам се за още само кратко”, отговорих
“кого чакаш”, попита ме.
“себе си”, отговорих.
“теб отдавна те няма”, каза ми.
“аз не съм повече от лъч, отразен в огледало”, отговорих.
“облаците нима не крият слънцето”, попита ме.
“облаците не ще скрият нея”, отговорих.
“нея ли чакаш”, попита ме.
“без нея мене ме няма”, отговорих.
прибра си ръката, прибра си и плаща,
поклати глава и си тръгна,
остави ме сам със липсата,
и онова тромаво зло – тъгата.

%d bloggers like this: