11AM – от Боби Петров

помниш ли, когато
София беше по-голяма
от целия голям свят,
когато Овча купел беше дом,
а самотен кон те преследваше
по улиците вечер,
когато маршрутката беше ежедневие,
когато Народния беше нещо като сцена,
когато бирите на пейка бяха свежест,
когато срещите на Попа бяха новост,
когато НДК беше голям, твърде голям,
когато Старбъкс беше още лукс,
когато метрото беше объркващо,
когато Борисова беше “онзи парк там”,
когато се влюбваше на всеки ъгъл,
когато Славейков ви обгръщаше в нощта,
когато я изпращаше всяка вечер,
а после нищо,
когато тя се превърна в друга,
когато Раковски беше “твоята улица”,
когато Лозенец беше по-вкъщи от вкъщи,
когато една мансарда чуваше глухи викове,
когато центърът започна да се смалява,
когато тротоарите ти станаха приятели,
когато улиците те обгрижваха,
когато паветата знаеха всичките ти истории?
помниш ли, когато
лампите гаснеха,
щом се разминехте,
за да ти кажат да забавиш ход
и да посегнеш към града?
помниш ли, когато
всички те бяха недостатъчни,
когато очите ти се счупиха
и паднаха на хиляди стъклени парченца,
когато загуби думите си,
когато движенията станаха ненужни,
когато тя ти открадна същината
и не ти я върна?
ще си спомняш ли, че
и тя, и ти сте сами.
и никак, никак не сте цели?

вапцаров би ни срещнал
на две пресичащи се улици пред киното,
а аз просто бих ни срещнал някъде.
петачето ми няма да е стиснато в дланта,
тъй като отдавна ще е паднало,
изплъзнало се между нервните и потни пръсти.

градът не спи,
градът е болен.
прахта е неговата кръв,
улиците са му вени,
клаксоните са стенания,
нима не чуваш?
ние сме непредсказуеми,
човешки вирус.
вървим напред,
назад се движим,
влизаме,
излизаме,
влачим се,
общуваме,
спъваме се в тротоари,
спим или се храним,
работим или пием,
обичаме се
и се караме,
забавляваме се
и шофираме,
подхранваме стенанията
със черно злато.
а мъглата,
тя е с цвят на прашно мляко,
гъста и със мирис на тъга,
тя е бяла
като бели кръвни телца.
бори се с заразата,
вече пети ден.