11AM – от Боби Петров

изгубих те по пътя,
изгубих себе си във теб.
един поглед и край,
отмяташ коса зад ухото,
усмихваш се и после “здрасти”,
разминаване и “извинявай”,
някъде там някой
заговаря друг
и после още погледи,
още краткотрайни моменти,
може би усмивка,
може би дори неловка целувка –
и после кръговрат.
нощта е млада,
докато не изпием младостта й.

пада гръм,
но димът не е от горящи дървета,
синьо-зелено безвремие
и се носиш по бриза,
без риза и с някаква липса
на нещо по-важно.
наречи ме глупак,
но пак ще се сетя за едни лунички
и за нея
и тихо с китара в ухо ще остана
за малко на място с тъпа усмивка
и ще изчакам нощта да изгрее.

търсим проявление
на любовното течение
което някъде си там сред лятото
цъфти
не откривам себе си
камо ли пък тебе и
това тайно кара сърцето
да кърви
и може би
дали
червената коса
и чипото носле
и леката усмивка
на дете
ме накараха да трепна
под звуците на музика
но не те познавам
и теб сега
те няма
и надали някога
всъщност ще те срещна
пак
уви.