11AM – от Боби Петров

да тръгнеш в 9:10 за работа,
не е като да тръгнеш в 10.
по-рано хората са други,
по-тъжни са някак,
всеки ден едни и същи хора,
едни и същи тъжни хора,
едни и същи погледи, забити във краката,
едно и също мълчание,
едни и същи случки и улици
и кучета и коли.
по-късно светът се е събудил
и хората са други,
хората са всякакви,
някои дори се усмихват,
други говорят по телефона или помежду си
и са вгледани напред или нагоре
и търсят себе си, а не тъгата.
и там в тълпата, в 10 на Славейков ,
може да срещнеш чифт ключици,
които са толкова издадени и красиви,
че ми се иска да захапя, все едно съм куче,
и чак тогава да попитам за името и телефона
и дали може да ми покаже и плешките си,
защото ми е интересно каква форма описват,
щом опъне ръце нагоре или назад.
и в голотата на тази съща сутрин
ще искам нещо повече от нея,
може би да ми направи компания
и да изпием по едно кафе там, на пейката,
до онези писатели, които никога не са писали
за среща със случайна красива девойка
на площад, носещ името на друг писател.