11AM – от Боби Петров

точно в оня ден бях решил да се събудя и да стана птица. летеше ми се. а и ми се искаше да се махна от тая мизеря. та, събудих се, изправих се от леглото, погледнах през прозореца (беше хубав, ясен ден), отворих го, разперих ръце и започнах да махам. не след дълго ми пораснаха пера, тялото ми се смали и стана аеродинамично, устата ми се замени от човка, очите ми се изместиха встрани и тъй нататък и тъй нататък. стъпил с двете си тънки крачета на перваза, се бях загледал многозначително в един далечен облак, чудейки се в коя точно посока да тръгна – да беше зима, да бях отишъл на юг, ама то тъкмо беше пролет, та имах по-голям избор. реших да тръгна напред, пък където ме отвее вятъра (почти буквално). и хврък. летях, летях – над улици, над блокове, над хора, над гори, над поля, над реки. и тъкмо се радвах, че съм се отървал от всичко, реейки се някъде над едно езеро, когато чух едно глухо “пук” от далечината под мен, заболя ме рязко нещо в лявото крило, а докато падах, чух лай и един мъжки глас, който викаше “дръж, Балкане, хвани го тва пиле! довечера и аз, и ти ще вечеряме както трябва!”

Той беше заровил лице в косите на нейния петък, предхождан от един съвместен четвъртък, който остана във времето някак недооценен по редица причини. В главата му, мисълта за предишната вечер беше толкова пъти повтаряна, че бе започнала да се изкривява и да се лута из коридорите между истината и фикцията.
С други думи – четвъртък вечер беше идеалната вечер, но само в ароматните спомени за дъжд, няколко откраднати усмивки, две сини очи, вперени в неговите и един силует, който беше изтекъл измежду прегръдката му като пясък в шепа.

след онзи сън си търсих разсъдъка няколко дни. уви, не го открих. в съзнанието ми се бяха запечатали проблясващите картини на чист ужас и няколко създания, които се прокрадваха из сенките на здравия разум, пълзяха из нишите на тънката лудост и завираха големите си уродливи ръце в кладенеца на надеждата. помня и очи като цепки, усти, покрити със слузести израстъци, и тела във форми, които не мога да опиша с думи.
най-лошото е, че не съм сигурен дали сънувах или за кратко време, сторило ми се цяла вечност, не се бях срещнал очи в очи със самото физическо проявление на страха.