11AM – от Боби Петров

казват, че хиляди маршируващи обувки
в такт, без срам, през март,
могат да строшат и най-здравия ни мост.
защо тогава хората и техните забързани крака,
стъпващи безпаметно върху павета, улици и плочки
не трошат земята и не правят кратери милиони,
не дълбаят все надолу и надолу?
или пък го правят, но е тихо, бавно, крайно,
без финална дата или спомен,
без излишни напъни за разрушение?
мравките единствено ли знаят какво случва се
под краката ни, в пръстта,
в леглото на цветята и масивните дървета?
а ние губим се в ума си и си мислим, че е важно
да прескачаме от среща в среща и да бързаме,
без времето ни да е всъщност истинско.
часовникът ми на ръката се разтече по паважа
и потъна в дупката, която тъкмо издълбах с пета.
прощавай, град, със твоя мазохизъм
и тревоги, и любови, и зими, и лета,
и плашила, и прашен въздух.
прощавай, град, че газим те,
без едно “прощавай” да ти кажем.
прощавай, град, но утре ще ни няма,
почакай още малко и ликувай,
преди да дойдат други.

градът е филия,
която слънцето изпича,
а после съдбата я маже
с хора, с кучешки изпражнения,
с разсипана храна, със сняг,
със сълзи, с разбити човешки мечти
и от време на време
с малко любов или някоя
заблудена усмивка.
а филията си мълчи
и седи в чиния от порцелан
и чака някой да я грабне
и да закуси обилно.

сега веднъж било петък късен следобяд. или “петък в пет”, както повечето хора пунктуално наричали този момент от седмицата. в петък в пет се случвали две неща: “нещата вървяли плавно, защото нищо не можело да се прецака” или “всичко се прецаквало за отрицателно време и петък в пет се превръщал в ад” – този случай не бил нито един от двата. в този точно петък в пет Пешо се намирал пред един блок някъде из столицата, кварталът бил един от онези, а самият блок – висок, дълъг, сив, с паркинг пред него, една мръсна полянка с няколко детски катерушки и нищо повече, но и нищо по-малко. Пешо седял пред този блок, броял етажите и балконите и си представял хората, които живеели вътре. описал ги по причудлив начин в своето тефтерче, а на корицата написал “Блоково”. част от това тефтерче аз вече публикувах, защото го намерих случайно изгубено някъде из софийските барове, а останалата, непубликувана част смятам съвсем скоро да споделя с теб. не за друго, ами ми се струва достатъчно интересно четиво.