градът не спи,
градът е болен.
прахта е неговата кръв,
улиците са му вени,
клаксоните са стенания,
нима не чуваш?
ние сме непредсказуеми,
човешки вирус.
вървим напред,
назад се движим,
влизаме,
излизаме,
влачим се,
общуваме,
спъваме се в тротоари,
спим или се храним,
работим или пием,
обичаме се
и се караме,
забавляваме се
и шофираме,
подхранваме стенанията
със черно злато.
а мъглата,
тя е с цвят на прашно мляко,
гъста и със мирис на тъга,
тя е бяла
като бели кръвни телца.
бори се с заразата,
вече пети ден.

%d bloggers like this: