11AM – от Боби Петров

сто куршума
и само един заек,
който все още подскача
в далечината,
след като досега е бил
в ръцете ти.

затрих се
в кръговрата,
в нищото
и във всичкото,
в тинята
и в блатото,
от които ще опитам
да се издърпам
за косата.
затрих се
все едно съм с гума,
все едно с молив съм писан,
без конкретна дума.
затрих се
в бялото на облака,
в празното отгоре
и това отвътре,
в оная вечер
и други като нея.
няма да ме има,
докато не ме запишеш
дигитално.
моля те, нека не е в стар телефон
или в папка “неизпратени”.

ръката, държала допреди малко
вестник с хороскопи,
бърка дълбоко навътре,
а плътта се разлага
в токсичността,
която напипва,
остава груб, грозен скелет.
ръката излиза навън,
посяга към друг, той бяга,
посяга към нея,
погледът й – отвратен,
обръща се встрани,
костите се разпадат,
прах, частици, без светлина.
това във вестника наричаха
ретрограден меркурии.
жалко, че в живия живот
не трае само един месец.