11AM – от Боби Петров

да тръгнеш в 9:10 за работа,
не е като да тръгнеш в 10.
по-рано хората са други,
по-тъжни са някак,
всеки ден едни и същи хора,
едни и същи тъжни хора,
едни и същи погледи, забити във краката,
едно и също мълчание,
едни и същи случки и улици
и кучета и коли.
по-късно светът се е събудил
и хората са други,
хората са всякакви,
някои дори се усмихват,
други говорят по телефона или помежду си
и са вгледани напред или нагоре
и търсят себе си, а не тъгата.
и там в тълпата, в 10 на Славейков ,
може да срещнеш чифт ключици,
които са толкова издадени и красиви,
че ми се иска да захапя, все едно съм куче,
и чак тогава да попитам за името и телефона
и дали може да ми покаже и плешките си,
защото ми е интересно каква форма описват,
щом опъне ръце нагоре или назад.
и в голотата на тази съща сутрин
ще искам нещо повече от нея,
може би да ми направи компания
и да изпием по едно кафе там, на пейката,
до онези писатели, които никога не са писали
за среща със случайна красива девойка
на площад, носещ името на друг писател.

не съм буковски.

но и не е нужно да съм,
за да имам синята птичка
и да й се доверя,
да я пусна свободна,
пък нека полети,
та да се върне
и да драсне някоя поема
вместо мен.