11AM – от Боби Петров

Една идея, която ми хрумна вчера – четирите сезона и миниатюри за ежедневни истории с приказни намеци. Дано ти допаднат.

* * * * *

Как ще познаеш пролетта? По раззеленяващите се дървета, мириса на хормони в софийския въздух или по случките, които ти напомнят баналния факт, че светът се събужда от летаргия? От друга страна, когато минаваш през подлеза на Софийския можеш да забележиш всякакви странни картинки – тази, за която ти разказвам не е по-различна.
Беше събота, температурите тъкмо се бяха качили над 15 градуса, слънцето пече и човек може да си помисли, че най-накрая му се случва нещо хубаво. Та вървя си аз със слънчевите очила, късото яке и слушалки в ушите през същия тоя подлез и виждам една леко прегърбена старица, която продава ябълки. И до нея се спира една страшно симпатична, направо красива, мацка – бяла, с черна коса, супер правилни черти – абе прекрасница отвсякъде. И ги гледам двете как си говорят и забелязвам, че бабичката се опитва да пробута ябълките по всевъзможни начини, а в очите й се чете един ужасен лукав плам. Не й е чиста работата.
И се притесних. Ама к’во да се бъркам в живота на момичето… просто свих рамене и подминах.

* * * * *

Беше лято. Вървях по Раковска. Прибирах се след запиване пред Народния. Тъкмо пресичах канала, когато видях нещо да светка сред тинестата и по-скоро прашна, отколкото течаща Перловска река.
Спрях се и се загледах, опитвайки се да фокусирам пияния си поглед в мрака. Заклевам се, че видях златната рибка. Пожелах си да успея да се прибера безпроблемно.
И го направих.
Чудесата съществуват.

* * * * *

Есен – едва тогава осъзнаваш колко много кестени има в София. Вървиш си и нещо те удря по главата – боли те и псуваш наум човека, дал идеята да има толкова много от тия адски дървета.
Онзи понеделник не беше по-различен… или всъщност беше. Прибирах се от работа. Чух крякането на гарван. И после нещо ме удари по главата.
“Тъпи кестени”, помислих си.
Ама не беше кестен. Беше малко парче сирене. Погледнах нагоре – гадният черен гарван ме гледаше, сякаш да ми каже, че го е изпуснал и да ме помоли да му го върна.
Ебати странния ден.

* * * * *

Вървях си из мола с едно приятелче, опитвайки се да избера подходящи коледни подаръци. Тъкмо харесах нещо в един магазин за сувенири, когато си бръкнах в джоба и не успях да открия портфейла си. Притесних се:
– Гоше, няма ми го портфейла!
– Копеле, гадни джебчии…
Оглеждайки се, в далечината видях ниска фигура, ама не беше момченце, а просто нисък дебил. Бос, с ризка и шорти, рошава коса, гледаше ме и се смееше, държейки портфейла ми, а после изтича по най-бързия начин и изчезна в навалицата.
– Пич, т’ва… хобит ли беше?! – пита изненадано Гошето.
– Нямам идея, ама държи в ръцете си заплатата ми!
И побягнах, опитвайки се да го догоня.

* * * * *

P.S. Харесай Facebook страницата на 11AM, където често публикувам разни миниатюри, които не се появяват тук.

Bobby, out!

Обичам да описвам сънищата си. Има нещо невероятно мистериозно и същевременно успокояващо в тях. Имам чувството, че никога не сънувам кошмари. Или просто не ги помня.

Ето. Днес, мисля си, е вторник. Събуждам се след поредната нощ, обгърната от безвремие и безмерно носене в пустотата на съзнанието и въображението.

В главата ми е заседнал някакъв странен звук – като далечен вой, идващ от недрата на огромия жив Космос. Или пък от туловището на гигантски звяр. Веднага се опитвам да си спомня.

Да, картината бавно започва да се разгръща, стъпка по стъпка.

След като затворих очите си в понеделник вечер се пренесох на улицата. Същата тази улица, по която вървя всяка вечер, докато се прибирам към вкъщи. Павираната настилка е суха, въпреки че в реалността е зима и целият квартал е потънал във влага, сняг и лед. Вървя по улицата, около мен е по-скоро тъмно, значи е нощ. Уличните лампи, както обикновено, не работят. Къщите и ниските жилищни сгради са по-скоро мрачни – тук-таме се прокрадва светлина от кухненска лампа или звук от телевизионно предаване. Дърветата поклащат клоните си, сякаш да ми помахат.

Вървя по павираната улица и по навик гледам небето. Не, че обграждащата ме картина не е интересна – просто в нощното небе откривам спокойствие.

В далечината усещам тих звук. Сякаш съм го чувал и преди, знам какъв е и от къде идва, но не мога да направя връзката, не мога да се досетя.

За всеки случай свалям слушалките си, въпреки че съм наясно, че не е от музиката. Идва някъде отдалеч.

Усещам спокоен, топъл вятър. Дърветата се поклащат, лек прашен облак се извисява от улицата и полита напред. И с вятъра идва звукът – тих, по-скоро усилващ се, странен, смразяващ и в същото време спокоен. Като вой. Вой от дълбините на самия Космос.

Започвам да се оглеждам и някъде в далечината на нощната небесна шир откривам силует, който се движи, сякаш плува. Спирам и започвам да се вглеждам в приближаващата звездна сянка. Воят се усилва, започвам и да разпознавам силуета. Приближава се все повече.

След броени мигове над мен прелита кит. Да, точно така – кит, носещ се сред звездните точици. Кит, който издава онзи спокоен и специфичен звук. Не съм сигурен, но си мисля, че китът ми се усмихва, докато прелита над мен и размахва гигантската си опашка. Ама всъщност китовете винаги изглеждат сякаш се усмихват.

В сърцето ми се появява едно особено чувство на топлота. Дали предизвикано от самия звук, от топлия вятър или от осъзнаването, че съм просто прашинка – нямам идея. Усмихвам се.

Над мен прелита второ туловище. После още едно. И още едно. Цяло стадо гигантски космически бозайници плуват сред небесното нощно нищо. И издават онзи звук. Онзи свой вой. Сякаш да ми кажат, че ме наблюдават. Да ме поздравят и да ми помахат с огромните си опашки.

А аз седя на средата на улицата, взирам се в небето, и в тях, и се усмихвам.

* * * * *

P.S. разказът върви с песен. приемам предположения коя е тя.

Bobby, out!

Ти ме забута навътре в главата си. Най-близкия ми досег със света отвън е, когато гледам през твоите очи, но и тогава съм затворен в клетка. А някога бяхме приятели.

И докато спиш, аз бушувам в главата ти с идеята да разбъркам всичко вътре и се надявам някоя сутрин да се събудиш и отново да си старото си Аз. Отново да бъдем приятели. И да си говорим, а не да бъда роб на самоунищожителните ти пориви, които на моменти рязко се трансформират в скучни мисли, от които ми идва *аз* да се самоубия.

И сега пак си си легнал. Върна се от работа, хапна набързо и си пусна някакъв тъп екшън, в който главния герой е ченге и преследва корумпирания си партньор, който работи за нарко-картел. И постепенно започна да затваряш очи, а аз тихичко ти пеех приспивни песни.

И, пуф! – заспа!

Запретвам въображаеми ръкави и започвам да ровя в имагинерните шкафове със спомени и мисли. Местя прозрачни листи и подреждам думи. И точно щях да спирам, защото се изморих, когато открих една видео касета, на която беше записана някаква случка. Боже, пич, дори в главата си си зациклил в края на 90-те… кой ползва видео касети в наше време?! Хубавото е, че в малката си килия в лявото полукълбо имам къде да я гледам. Сядам, вадя бира от миниатюрния несъществуващ хладилник и натискам „Play”.

Вървиш по улицата. Не, вървим по улицата – още сме двамата. Слушаме музика и „обсъждаме“ хората, колите и забързания градски живот. Заставаме на пешеходния светофар, заобиколени от скучни, посивели корпоративни роби, които сто процента са сами дори в главите си – точно като теб в момента.

Хоп – зелено. Тръгваме. Вървим загледани нанякъде, когато усещаме, че някой ни бута. Обръщаме се по навик, за да проверим какво се случва.

Виждаме едно момиче. С тъмна коса, хубави светли очи, лице в перфектна форма и още куп детайли, които се размиват, защото и двамата вече сме замечтани. Докато не се бяхме обърнали, бутането беше просто разминаване в забързания град. Сега вече го усещаме като сблъсък с айсберг. Ръката изтръпва, настъпва паника, червени пигменти избиват по кожата на лицето ни. И не стига това, ами и тя се усмихва, за да разкрие изящна усмивка и да каже „Извинявай“, оправяйки косата си по най-симпатичния възможен начин. Не, не беше айсберг – беше като ухапване от отровна змия, защото и двамата усещаме как тялото ни изтръпва и блокира. Единственото, което можем да направим е да се усмихнем тъпо и да бъдем пометени от тълпата.

И срещата приключва.

 Да, спомням си тази случка. Спомням си, защото после нищо не беше същото.

Няколко дни вървяхме като на автопилот, минавайки всеки ден по същия маршрут, оглеждайки се из тълпите корпоративни роби, за да се опитаме да я видим отново и поне да разменим името си с нейното. Уви, напразно.

И после ти се отказа. Отказа се и се отчая. Реши, че няма смисъл. Реши също така, че не искаш и да говориш с мен повече – вече не ти бях интересен. Всъщност, вече нищо не ти беше интересно. И ме затвори – тук, в малката килия в лявото полукълбо, с надеждата да не ме срещнеш повече, защото ти напомнях за момичето-айсберг. Обаче аз открих как да отворя вратата и бавно, но сигурно да всявам смут в главата ти.

А сега знам и какво трябва да направя, за да те върна към старото ти Аз и да бъдем отново приятели.

Започвам да режа от лентата на видеокасетата. Режа, преглеждам и съставям списък с детайли и идеи. После ги описвам подробно и се връщам във въображаемата всекидневна. Там, на най-горния рафт на имагинерната секция стои една похабена книга, която някога ти служеше за своеобразен двигател.

Взимам я и вътре слагам моите записки.

После пренареждам всичко по строго определен ред – такъв, който ще те накара да се събудиш с една специфична мисъл – да намериш хубавото тъмнокосо момиче, и разбира се няколко съвета как точно да го направиш.

Ти може и да си се предал, обаче на мен ми е твърде скучно… тук, в главата ти, сам.

И на сутринта ще ти прошепна тихо „Здравей, приятелю!“

 Bobby, out!