Седях на един стол, премислено разположен на балкона. Премислено, защото летните слънчеви лъчи се спускаха и напичаха голяма част от моето любимо място в апартамента, докато малката почти-гора от саксии с цветя и цветя в саксии скриваха едно ъгълче с прошарената си сянка. Столът беше по средата – нито на припек, нито на сянка.

Четях сравнително интересна книга от иначе модерния си таблет. Чудих се дали затова технологиите се развиват – за да можем да вършим стари и добре познати действия, но през по-объркани устройства. После се чу звук и осъзнах, че съм получил мейл – нищо, щях да го видя по-късно.

Пиех и кафе. Беше сутрин, все пак. Отпивах бавно от течността, примесена с малко обезмаслено мляко и точно две лъжички захар. Чувствах как кофеинът разширява вените ми и забързва кръвообращението, което пък точно в този момент се отрази и на един странен тик при дясното ми око, което от своя страна започна да потрепва нервно, сякаш чакаше някой да го помилва и да му каже да се успокои.

Уви това не се случи.

Всъщност нищо не се случи.

Това е един текст, в който няма действие. Изключаемо отпиването на кафе и четенето на книга, разбира се.

Всъщност аз и балкон нямам, а столът е ужасно неудобен.

Като се замисля, и кафето си изпих вече, а таблетът ми се зарежда в съседната стая.

Да, май и мен ме няма.

Добре, нека завърша така:

Това е един текст, в който няма действие и всъщност, аз също липсвам. Само тикът е там и окото ми нервно потрепва, опитвайки се да ми каже да се събудя.

Advertisements

Гледай сега, опитвал ли си да опитомиш самодива? Е, аз опитах. Чакай да ти разкажа.

Беше сряда вечер, а както знаем сряда е малкият петък и човек излиза да се почерпи, така, среднисто един вид. Аз не правя изключение.

Бях в едно малко барче и, докато пиех, видях една мацка. Баси, колко от историите ми започват така, чак ме е срам… Та видях я аз, ама и тя ме видя. Пък взехме, че се поусмихвахме малко един на друг, от питие на питие, та от крак на крак, после от лаф на лаф и накрая от целувка на целувка и нали… вкъщи.

Беше хубаво, абсолютно, ама само това ще ти кажа, че нали възпитание, знаеш как е.

И докато я гледах сутринта как се протяга нещо в мен трепна. Ох, добре, кво да те правя, нека ти разкажа – черната й коса се спускаше по голите й рамене, а ръцете й се опъваха във въздуха под сутрешните лъчи. Нослето й беше от онези симпатичните, дето очакваш всеки момент да накарат човека срещу теб да кихне, а то не се случва и това го поддържа в един непрестанен момент на сладко изражение, което просто няма как да не е съпроводено с  усмивка, сещаш се нали? Протягаше се, а беше още гола. Няма да ти разказвам повече за нея, не щото няма кво да ти кажа, напротив, просто не ми е работа. После се изправи, нахлузи една моя тениска и отиде да се измие, а аз седях проснат в леглото, полу-завит, и се хилех като глупак.

Ама пък беше хубава сутрин, няма кво да се лъжем.

Та чаках я да се върне от банята и си мислих всякакви неща и по някаква причина се сетих за нещо, което бях чел предните дни. Нещо свързано със самодивите.

Четох, че тия прекрасни създания имали неземна красота – ами и моята мацка имаше, окей. Четох, че те можели да накарат всеки момък да се разтопи само като го гледали – тя и без да ме гледа аз се разтапях, брои се. Четох, че контролирали природата и можели да парализират момците – сигурен съм, че, ако тя си тръгне, аз нямаше да имам силите да стана от това легло и щях да се удавя в реки от собствените си сълзи (окей де, прекалих малко, ама стига и ти с тая критика).

Ами изводът беше само един – мацката беше моята градска самодива. Сто процента. Не сто, ами триста!

Така… какво още пишеше? Пишеше, че, за да опитомиш някоя самодива, трябва да вземеш нещо нейно – силите й се криели в дрехите, аксесоарите и принадлежностите й.

Мислих ги тия неща, а после станах набързо, нахлузих дънките си, взех нейните дрехи и ги бутнах набързо под леглото. После отново легнах и я зачаках със самодоволната си усмивка – сега щеше да е моя! За постоянно!

Да де, ама не съвсем… тя се върна от банята, започна да се оглежда, не видя дрехите си и се развика. После погледна под леглото, взе набързо всичко, облече се и, крещейки, ми вкара такъв прав в носа, че съм щастлив, че лицето ми е още цяло. Тръшна всички врати зад себе си и повече не я видях.

Обаче пък си забрави часовника. И аз все още ходя в оня бар, всяка вечер при това, с часовника й в джоба ми, очаквайки да я видя и да си я върна… поне за още една нощ.

%d bloggers like this: