колегата.

23/02/2019

сега веднъж петър имаше колега, дето се казваше… не помня как, не е важно за историята. и петър супер много харесваше колегата, щото той пък беше супер пичага. колегата беше от ония хора, дето винаги знае точната шега, изчаква те за обяд и не харесва същите неща, които не харесваш ти. а да, и носеше бира в правилния момент.
та петър и колегата бяха в кръчмата до офиса една сряда на февруари и си говореха за поредния проект, който ралица от счетоводството беше омазала, ама тоя път здравата. и докато пиеха наливна ариана, петър каза “…ей толкова лесно се прецакват нещата. един ден си тук, в другия…” и щракна с пръсти. и това щракане закънтя в етера като звън от хиляди космически камбани, построени от бог, ама не нашия бог, а някой извънземен такъв, дето е още по.
и колегата замръзна.
поклати глава, а усмивката му изчезна и очите се изцъклиха. все едно се събуждаше от сън. и той наистина така правеше. ама не беше сън, а хипноза. щото колегата всъщност беше най-злия офисен дебил на света. от тия, дето идват първи и си тръгват последни и винаги обръщат внимание на това по време на оперативки. от тия, дето отговарят на служебни мейли в единайсе вечерта и те карат да се чувстваш гузно. а бе, тегав тип беше. и всичките му предишни колеги го мразеха и се ебаваха с него по време на обядите си. и понеже беше така, за рождения му ден го бяха подлъгали да отиде на хипнотерапевт уж да подсили литературните си таланти, щото той, нали, имаше фейсбук страница за поезия, която обаче не вървеше. ама колегата не знаеше, че хипнотерапевтът беше от нашите и вместо да го направи следващата звезда на жанет 45, в хипнозата го направи благ и хубав човек, дето после отиде на нова работа и стана любимец на всички и най-вече на петър.
и след тоя покварен обяд светът се обърна с хастара навън. и офисът от тая история все едно се запали и животът на всички стана адов. и петър беше тъжен, а колегата даже го повишиха, щото успял да реши проблема на ралица и даже спечелил пари за компанията.
и колегата всъщност се оказал антихристът и задвижил апокалипсиса, изкачвайки се по корпоративната стълбичка. и паднали бомбите и всички били чао, а злият дебилен смях на колегата закънтял из небитието редом със звъна на ония космически камбани, за които говорихме по-рано.

Advertisements

име.

11/08/2018

името ѝ беше младост.
с детско нетърпение и големи очи,
с желание да порасне бързо,
с непозната популярност
и жажда за живот.
с пътуваща душа
и радост, когато се срещнем,
дори и сега.

името ѝ беше изненада.
с постоянно присъствие, което
огряваше всички стаи в света.
с радващи очите букви
и далечна неяснота.
с твърде ранна смелост,
със сбъдване на желания
и студено разочарование.

името ѝ беше лято.
с неочаквана поява
и звънтящ удар през лицето.
с вихрушка и буря и вятър
и поезия и приятелство
и неизказани думи.
и път напред,
и всичко е окей.

името ѝ беше притеснение.
с разбито сърце и сини очи,
с премерен и забранен фалстарт
и почти безкрайно тлеене,
като нероден феникс,
като цигара в пепелник,
като дъжд през пролетта.

името ѝ беше граница.
с познати светоглед и смях
и недостъпност и студена красота.
с кецове и вечен оптимизъм,
с липса на бъдеще и лека тъга.

името ѝ е силует.
с все същите черти,
с половината от моята душа,
с разруха и безвремие
и временна лудост.
но и с желание за повече
и борба за липсващото.
здравей.

абсолютно се абстрахирам
от бясните бели баналности, дето
винаги важат във вечността, когато
гасне горящата гора отвътре.
дано само денят до края си
епохално започне да ехти
в живота ни преди да станем жалко жадни.
затова започвам да заливам и запалвам залеза
и искрено искам истината
да звучи редом с йероглифната йерархия на йерусалимския рог,
а калният кръг на края
да лумне в летяща линия
минути преди мигът да се мумифицира
в непосилното нищо на нашата нервност.
определено осмислям сега оригиналната
проста парадигма на пустото пространство,
в която се реем регулярно и рушим ритъма.
стига ми само сега да спася символа
на тихата традиционна тъга, носеща тътена
в ушите на упоритата ни уродлива умора.
фикция, вярвам, е физиката на фрикцията,
хранеща хилавите хапливи хора в света.
затова цитирам цигулките в цялата им целенасоченост
да честитят често чевръстите чаровности
на шибания шавлив шит,
в който щипем щетите на щурата щедрост.
смея да прескоча напред, защото
в юртата сме седнали, завити с юргана,
и ме е яд, че ядецът остана при теб. язък.

%d bloggers like this: