11AM – от Боби Петров

тя беше като светъл лъч,
отразяващ се във огледало:
бягаща, светла, заслепяваща,
неуловима и тъй крехко плаха.
тя беше като облаците,
които крият тази светлина
със своя сив навъсен поглед от високо
и деня заклещен във юмрука на страха.
тя беше минало без спомени,
бъдеще, без погледа напред,
но никога настояще,
никога.

най-красивото момиче на света
седеше на съседната маса,
имаше руса коса,
черти отвъд тази реалност и
излъчваше вселенско щастие,
което попивах с неблагодарни очи.
най-красивото момиче на света
изглеждаше заето,
потънало в своя компютър,
отпиваше от чаша със сламка,
а устните й бяха сочни, свити, райски.
бях впил поглед в
най-красивото момиче на света,
което седеше на съседната маса,
но тя дори за миг не ме погледна.

твърде много се руши,
твърде малко се създава,
забрава е името ти,
ала лесно се забравя.
сивото е модно,
мудно някак си напред сивее,
човекът вдясно сив е,
блее подир тебе,
чака да отпие млякото ти,
светът да почернее,
а ти се кискаш в ъгъла
и стискаш в длан живота беден,
все едно е вуду кукла,
обречена да бъде сдъвкана,
изплюта, куха и захвърлена.
и ние с тебе се залъгваме,
че лесното е честно
и решенията са слабост,
радост няма, в локвата потъна,
салата, бира, телевизия,
евровизия, ама глупаво житейска,
ше спечели тоя, дето пръв извика
“заеби” и тва подейства,
нищо, че не е библейско.