11AM – от Боби Петров

Вярваш ли, че съществува един втори, метафизичен свят, който е същия като нашия, но в него живеят нашите алтер егота? А вярваш ли, че докато общуваш с някой, второто ти аз общува с неговото и вие всъщност разигравате един диалог на няколко гласа, една военно-социална постановка на няколко фронта?

Те го научиха по трудния начин.

Той и Тя се познаваха от скоро. Историята им не е важна – само ще ти спомена, че дори и да искаха, нямаше как да са повече от познати, та те дори приятели не можеха да бъдат. Защо? Не питай.

Срещаха се тайно, така че обществото и най-вече приятелите им да не разберат. Срещаха се в някой мрачен бар още по времето, когато в заведенията се пушеше. Срещаха се само вечер, никога денем. Замъглената атмосфера и алкохолните изпарения бяха въздухът, в който отношенията им вирееха, не – отношенията им почти цъфтяха.

Той, с алтер его Бен, и Тя – с Дени. Тогава Бен беше още безформен, плах, несигурен. Дени от своя страна беше тигрица (или кучка, ти решаваш) в призрачна форма, беше онзи мръснишки поглед, който те кара да изтръпнеш, беше перверзната усмивка, която сякаш спира музиката в бара.

Той и Тя се виждаха, а с тях се срещаха и Бен и Дени.

Той и Тя стояха в задименото помещение, пиеха водка, винаги чиста, и водиха разговори, които никой от тях не знаеше с кого другиго би могъл да води. А през това време Бен и Дени се преплитаха – Бен я галеше по бедрото, а Дени го целуваше по врата.

Той и Тя пушеха, винаги от една цигара, а Бен и Дени се бяха вкопчили един в друг и споделяха удоволствието от имагинерното чукане в метафизичния свят.

Любовен четириъгълник, който всъщност беше права линия – между двама човека и тяхните негодни за нищо души.

Всяка среща помагаше на Бен да се оформя, ставаше все по-ненаситен, все по-първичен, а с това Той започваше да пие все повече и повече само и само да може да смогне на Нейния мисловен процес и откритата сексуалност на Дени.

Той и Тя – една несъществуваща двойка. Бен и Дени – любовници, които плачеха всеки път, щом се разделяха.

И въпреки това всичко приключи. В един от онези дни Той усети, че не може да се среща повече с Нея, а Тя… Тя сякаш беше изсмукала всичко необходимо от Него и беше готова да продължи напред. Баровете все още бяха задимени, водката все още беше чиста, но Бен и Дени бяха сами, далеч един от друг, докато Той и Тя продължиха с животите си.

Жалко само, че Бен вече не беше старото си аз. Вече наричаше себе си Бени и бе приел онази плащеша зверска форма – никога не можеше да достигне до пълно задоволство, а и не искаше – това щеше да означава, че Той е готов да умре.

„Дядо, разкажи ми приказка!“ – детското гласче прозвънява в осветената от една единствена крушка стая.

„Каква приказка искаш да чуеш, Сашко?“ – пита дядото.

„Няма значение, твоите всичките са хубави!“

„Ама късно е вече, трябва да заспиваш, баща ти ще ми се кара…“

„Хайде де, някоя кратка, моля те!“

„Добре… Слушай сега:
Имало едно време, малки приятелю, една рибарска лодка с моряци – все напети и усмихнати младежи. Работели ежедневно, ловили риба, докато един ден…“

„… хванали златната рибка!“ – прекъсва го детето с ентусиазъм.

„Виж сега, искаш ли да чуеш приказката, или?“ – смее се дядото.

„Добре де, дядо, извинявай, мислих просто, че я знам…“ –казва Сашко с детска и наивна самоувереност, а после придърпва меката завивка.

„… докато един ден не чули прекрасен звук да се носи из морето. Чудили се дълго от къде идва и накрая сякаш самият вятър им показал посоката. Поели те по този път, а морските течения ги носили именно към източника на мелодията. Природата ги напътствала. И колкото повече се приближавали, толкова повече от песента чували – първо хармоничен звук, а после и ясен глас, човешки. Песента била прекрасна, не – повече от прекрасна. Представи си, Сашко, най-хубавата песен, която си чувал… а сега я умножи по сто! Толкова била хубава! И капитанът на лодката, едър и чернокос моряк, застанал на носа (Ха-ха, „нос“, засмива се момчето) и поглежда в далечината, където зърва една красива девойка, застанала на едно малко парче земя насред морето и пеела с пълно гърло, а над нея слънцето светело и попивало всеки един красив звук.“

„И после какво станало, дядо?“

„После капитанът и сирената се влюбили от пръв поглед. Той я качил на лодката и двамата отишли в пристанищния град. Там заживели заедно и после се оженили. И всички живели щастливо.“

„Ама, дядо, много бързо приключи тази история? Само това ли е?!“ – казва леко разочаровано момчето.

„Късно е, моето момче, трябва да заспиваш“ – възрастният мъж се изправя и тръгва към вратата.

„Чакай, дядо, чакай! Сетих се! Ти си бил моряк, нали? Капитан? А баба… помня, че баба пееше страхотно! Дядо, дядо, това в историята вие ли сте?“ – Сашко почти скача от леглото. Любопитството и радостта се преплитат в гласа му.

Дядото само се усмихва, загася лампата и затваря вратата след себе си.

Малкото момче дълго време помнеше историята, доразвиваше я в главата си, а като порасна я описа в роман, озаглавен „Историята на моите баба и дядо“, който му донесе десетки литературни награди и световна слава.

За жалост обаче той така и не срещна своята сирена – никоя жена не успя да му изпее достатъчно заинтригуваща песен, която да го накара да промени курса на своята лодка.

„Не е правилно“ – казва И, а тялото му е някак сковано – поне до втората водка.

„Нищо, виж, че на ухото ти му харесва“ – отвръща му Н. и го дарява с нежна целувка, от което му изпуква тъпанчето.

Времето беше гадно тия дни, та внимавах да не се хлъзна по шибаните улици. Реално дори и да падна, дори да си разбия скапаната глава в тротоара на кой ще му пука?!

„А той къде е?“ – А. се тревожи.

„Нямам идея… в последно време постоянно е навън, почти не се прибира“ – отговаря М. през сълзи.

И вървя из тоя малоумен град, пълен с малоумни билборди и светлинки и не хора, а идиоти.

„Харесва ми, но това не го прави правилно“

„А кое е правилно?“ – пита го стройната Н. и се усмихва чаровно, почти перверзно.

Идиотия, братче. Нищо не е както трябва, постоянно си мисля, че съм стигнал дъното, а после разбирам, че мога и да копая надолу.

„Мислиш ли, че ти изневерява, М.?“

„Честно ти казвам, не знам. Преди месец бих ти отговорила със сигурност с „не“, но сега… къде може да е?“

Кво ме гледат ся тия тъпи кукери? Напушен съм, пиян съм, и кво?!

„Ето, дръпни си още веднъж“ – казва И. и й подава цилиндричната цигара. Н. всмуква бавно с плътните си устни и го издиша в лицето му. И. се дави през усмивка.

Ей, аре само да не се бутаме, братленце, че ще спра и ще ти потроша главата. А така, обърни се, тръгвай си по пътя, не ми е вечер.

„А знаеш ли поне коя е тя, подозираш ли?“

„Там е проблемът, дори не мога да знам дали не се налива сам в някой бар…“ – М. продължава да плаче.

И кво като е червено? И кво като има засилени коли? Да го духате всички. Рискувам.

„Искаш ли да отидем у нас?“ – гласът на Н. става мек и шепнещ, докато цялото тяло на И. настръхва от това – водката си е казала думата.

„Нека… нека рискуваме.“ – И. знае, че жена му го чака – вече не му пука.

„Ами защо не му се обадиш?“

„Не смея.“

„Рискувай.“ – А. е най-добрата приятелка, но дори тя не може да помогне на М. да се успокои. Мъжът й беше някъде, най-вероятно пиян, и общуваше с някоя по-красива от нея. Знаеше го.

Не му се обади. Те се изчукаха и им мина. Той цял живот не успя да си прости тази еднократна грешка. Стана така, че те двете спряха да си говорят – да бе, да… приятелство.

А мен ме пометоха на улицата и успях да видя тия разговори отблизо, дето се вика – от първа ръка. Когато исках бях А., а друг път – Н. и се стараех да вляза в роля, ей така – от скука. Винаги обаче бях жена – с облика на кучката, която караше скапаното Пежо, дето ме отнесе.