В една хубава квартира в идеален център на столицата живееше Карл, който родом беше от някакво забутано градче в Германия. Майка му пееше йодлерски песни, а баща му събираше редки пощенски марки с ликовете на генерали от Втората световна война.

Карл работеше като бизнес консултант в собствена агенция. Беше избрал България за свой настоящ дом, тъй като му харесваше това, че тук всички са влюбени в акцента му и смешният начин, по който говореше български, печелеше сравнително лесни пари, животът беше някак по-спокоен и, разбира се, обожаваше българските жени.

И, като всички други, Карл живееше в низ от кожени дни. Нали знаеш, от ония, в които още от сутринта влизаш в кожения костюм и слагаш маската. Банално е, ама трябва да си свикнал/а вече с това, че обичам клишетата.

Кожените дни на Карл включваха оперативка сутрин с неговите служители, няколко срещи преди обяд, после вкусни традиционно български гозби (предпочиташе баницата пред всички наденици на света), а следобядът беше времето, в което разписваше документи, съставяше анализи и правеше всички други неща, които си представяш един консултант да прави.

Сега беше вторник. Карл излезе от квартирата си (знаеш ли, май беше някъде по Шишман) и се запъти към офиса на агенцията си (който нямам идея къде точно се намираше…) и по пътя видя една девойка. Точно негов тип, ако може изобщо да се каже, че той имаше определен тип. Нямаше как да не я заговори (клишетата, нали помниш?)

„Здраве-и-те“ – българският му не беше толкова лош, колкото човек би предположил.

„Здравейте“ – усмихна се дамата.

„Триабвасе да в-и каза „здрасти“, мног-о сте хубав…ъм, хубава!“ – и се изчерви заради допуснатата грешка.

„Ах, благодаря Ви, господине!“ – засмя се тя. Истината е, че момичето имаше доста лоша сутрин и този разговор й се стори по-скоро приятен, отколкото притеснителен.

„Как се каз-ват-е?“ – попита Карл.

„Рая.“

„О! Ка-то Рай! Heavenly!”  – засмя се нашият герой. Сега беше неин ред да се изчерви.

И продължиха да си говорят, размениха телефоните си и се уговориха да се видят за по питие. Денят и на двамата продължи прекрасно след тази случка.

Сега беше сряда. Карл се събуди и беше прекалено усмихнат (ако има такова понятие) – още го държаха положителните емоции от срещата с момичето. Взе решение днес да не бъде поредният кожен ден. Ето защо просто се изправи и отиде направо да измие зъбите си, без изобщо да се замисли да облече кожата си. Разхождаше се гол, прозрачен и истински, така както го беше родила любимата му майка – не, не германската йодлерка, а душевната му майка… или пък тук прекалих с въображението? Потърпи още малко.

Изпи кафето си, което уж трябваше да се изсипе на земята поради липсата на физическо тяло, а то просто изчезваше в нищото, и реши, че ще излезе да се разходи – така и така е невидим, без кожа, та нямаше нужда дори да се облича.

Излезе, започна да върви под слънчевите лъчи и бавно, но неусетно започна да се разтваря във въздуха. Съвсем беше забравил, че кожата му е единственото нещо, което го държи цял (или по-скоро физически). Няколко минути му трябваха, за да се изпари напълно и да бъде погълнат от софийската атмосфера. В смисъл наистина, не си измислям! Казах ти да почакаш още малко…

И какъв мислиш е изводът от тази история?

Ами, че романтиката може да те доведе до душевно състояние, в което се сливаш със света.

Или пак обърках?

За целта на подходящия старт на този пост ще си позволя да цитирам великата Кина Фелини:

Приятелството!… Вълшебен дар, или проклятие? Благословия, или предизвикателство, наказание, или награда Свише! Но… стига съм се отклонявала. Нека ви разкажа всичко отначало…

Познавах Нинко от сравнително скоро и неособено добре, когато един ден той ми писа (още в написаните думи усещах видинския акцент) нещо от типа на “Брат, прая тука един литературен кръг ли е, квадрат ли е, няа зн. Искаш ли да участваш? Прати некъв текст, те твоите всичките са жестоки, пък после ще направим едно четене и така.

И аз, кво да правя, взех, че пратих.

После, Съдбата реши да бъде благосклонна, с Нинко по една или друга причина станахме приятели (оттам и чудното въведение) и се включих с пълни сили в новосформирания литературен многоъгълник, който той така своенравно бе решил да направи, и който се превърна в писателибезкниги (слято, с малки букви – има си и блог) – поредица събития, в които неиздавани автори се събират и се четат взаимно пред публика в поредица от литературни четения.

Първото издание се получи страхотно.

Минаха празници, зимата приключи за нещо-като-един-месец, и дойде време за писателибезкниги волюм 2. (и Бамфи се нави и участва в него, сметнах за важно да ти споделя.)

12 човека бяхме богопомазани да участваме с текстове – един през друг по-добри, а клубът (Twins, по традиция) се пръскаше по шевовете, един вид, с жадни за култура люде, които може и да бяха дошли да се напият във вторник вечер, кой знае. Със сигурност отразяването (Sofia Live, TimeArt и още) послужиха за своеобразен трамплин на популярността ни, ала не мисля, че това сега е важно.

Продължаваме по същество! 5-ти февруари, прекрасна вечер – четене, литература, пиене, смях, шеги и закачки, палави погледи от фенки, всичко беше както трябва. Имаше малко несъстоятелно разногласие с таратора, може би краставиците бяха развалени, но уви – не може всичко да е идеално.

Та да, това са моите занимания, хобита (не хобити), интереси и тъ нъ в последно време. Литературни проблясъци на един прозьор.

И да знаеш, че следващо издание на писателибезкниги ще има. Не се знае кога, ама ти все пак пращай текстове:

До 3 страници, готини, приема се и поезия, есета – не.
Пращай на: pisatelibezknigi в gmail.com и се моли да си достатъчно добър, че да влезеш в шортлистата.

И така. Благодаря ти за вниманието!

Bobby, out!

Кой кого?

08/02/2013

Човек би си помислил, че това е история за един мъж, който умира два пъти…

Той не се различаваше от останалите мъже, които можете да срещнете на улицата или в кафето, или в метрото, или където и да е. Единственото, което трябва да знаете за него е, че не знаеше кога спи, нито кога е буден.

Той ставаше сутрин и беше до хубавата си жена, която обичаше безумно много. Изправяше се, правеше кафе за себе си и за нея, закуска, целувка за довиждане, работа, вечеря. После обикновено гледаха филми, обсъждаха книги, слушаха музика, излизаха с приятели или просто седяха вкъщи и се наслаждаваха на компанията си в тишина, всеки с книга в ръка. Понякога времето им минаваше и в чисто физически удоволствия. И после си лягаха. И заспиваха. Поне тя.

Вместо да заспи и да сънува, той се събуждаше. Беше сутрин. Спеше до хубавата си жена. Тя обаче наистина спеше, и не помнеше случките от предната вечер (или сутрин, или ден, или реалност, или както искаш). Обличане, кафе, закуска, работа, книги, свободно време, секс, всичко. Ама сякаш беше с друга любима. И после си лягаше.

И пак се събуждаше.

… този мъж умираше два пъти и то всеки ден – всеки път щом заспеше и всеки път щом се събудеше, просто защото не можеше да изкара пълноценно времето с жената, която обичаше толкова силно.

* * * * *

… а истината всъщност беше, че не той сънуваше нея, а тя него.

%d bloggers like this: