11AM – от Боби Петров

бос съм
в пясъка на моя хол
дървени дъски
и малко икеа
и звуци като от лятото
и саксофон
и прекалено много спомени
и отново съм аз.
за миг краката ми са мокри,
бриз и вълни и мирис на сол
и чайки и съм вкъщи.
размърдвам се,
подът е влажен.

изтръгвам сърцето си
и го хвърлям към небето
да се рее из космическия прах
да пътува като вояджър сред планети
и звезди
и чужди тела
и комети и астероиди
и луни.
изтръгвам себе си
и заравям се във дън земя
да полегна малко
да остана в тишина
при червеите
при липсата
при хладната тъга.
и някъде там след време
сърцето ми и аз
пак ще сме едно
и ще бъде светлина
ще бъде плам
ще бъде топлина
и ти и аз тогава,
може би,
ще бъдем заедно,
но не сега.
не сега.

понякога заспивам.
понякога се събуждам сам.
понякога намирам теб във мен.
понякога не познавам себе си.
понякога ме е страх от това.
понякога ми липсва смелост.
понякога след теб е празно.
понякога кафето няма захар,
защото захарта си ти.
понякога ръцете ми не знаят мястото си,
защото то е в нежен захват около теб.
а теб те няма – не понякога, винаги.