11AM – от Боби Петров

Идеята и заглавието са от/на Сепуко 6.

Разказът е по-скоро силно cheesy, ама е първият ми разказ след дупка от година-две. Ето защо просто “Enjoy!”

* * * * *

Някога гледах рибки. Дори и те избягаха от мен. Не знам как стана – събудих се една сутрин и аквариумът беше празен. Ей така, за една нощ. Нито следа. Но не е това историята.

Проблемът ми е, че много лесно се вманиачавам – по всичко, постоянно. Помня дори един момент, когато толкова се притеснявах дали въпросните ми рибки са гладни, че ги храних по около 10 до 15 пъти на ден. Но и това е друга история.

Всичко сякаш се промени, когато се запознах с Нея. Тя ме промени. Никога досега не бях обичал някого по тоя начин – толкова искрено, та дори наивно. Силно. Това е историята.

Просто се срещнахме, един ден, на улицата. Тя ме погледна и се усмихна, аз й отвърнах. Спрях я, попитах я за името, а Тя – дали искам да изпием по чаша кафе. И после се случи. Любов – като по филмите, с фойерверки. И вътрешни, и външни.

Сега, година по-късно, живеем заедно, а традицията повелява всяка сутрин Тя да ми прави кафе. Всяка сутрин. Толкова е мило и сладко, и чаровно, и прекрасно, и страхотно, и ето – пак се отплеснах и се вманиачих по комплиментите за Нея. Но с право, де – Тя е перфектна. Никога не съм си мислил, че мога да съм с такова момиче, не, пардон – жена. Тя. Дори, когато казвам името й, се чува камбанен звън. Отпивам от чашата с кафе и ме залива потоп от положителни, влюбени, страхотни емоции.

Но винаги следва едно „Но“.

Една сутрин се събудих по-рано. Излязох на кухненската тераса, за да вдишам малко свеж въздух – почти съм сигурен, че сънувах кошмар. Тя вече беше станала, разбира се, и всеки момент трябваше да влезе в кухнята, за да ми направи сутрешното кафе. Нямаше да се показвам, щях да я изненадам. И да я напрегръщам. И нацелувам. Не, стига, продължавам историята.

Ето я, влиза в кухнята – още е някак сънена. И пак е красива. Не, хубава е. Не, красива е. Взима чаша, слага я под чучура на кафеварката, натиска копчето. Дълго кафе. Добавя две лъжички захар – точно както го обичам. Но… какво прави?! Изважда някакъв пакет от шкафа – не съм виждал този пакет досега?! Какво има в него?! Загребва с лъжичката?! Някакъв прах – бял, или по-скоро почти безцветен, ситен. Проверява количеството, връща малко, изсипва останалото в чашата ми?! Усмихва се – толкова е красива, не, хубава е, не, красива е. И после тръгва с чашата към хола, за да ми я поднесе. Дали ще се изненада, когато види, че не съм там? А аз няма да бъда там. Трябва да видя какво има в този пакет.

Отивам, взимам пакета, надписите са на английски, ама с правописни грешки. Зачитам се и общо взето, някъде между сгрешените букви и смисли на думите, пише: „Любов на прах – Накарайте човека на вашите мечти да бъде ваш! Една лъжичка на ден и любовта ще гори като гръцки огън!“ Чакай, чакай, чакай… какво е това? Отварям пакета – ситен, бял, почти безцветен, прах. Помирисвам го – няма мирис. Вкусвам го – само няколко гранулки, съвсем леко. Потоп от емоции. За кратко. После се сещам за Нея – красива е. Не, хубава е.

Малко съм притеснен и не знам какво се случва. Тази сутрин няма да пия това кафе. Искам да проверя една теория, която ми хрумна. Обличам се набързо, извинявам се пред нея, че са ме извикали спешно в офиса и трябва да бързам, целувам я, казвам й, че е красива, но някак по навик, и излизам.

Цял ден съм в движение, работя, обядвам, срещам се с клиенти, приятели – и почти не се сещам за нея. Да, знам, че тя е вкъщи и ме чака да се прибера за вечеря, но онзи трепет, който изпитвах вчера, а и всеки друг ден от връзката ни, сякаш го няма. Хубава е, мила е, но по-скоро я обичам по навик. Не знам. Дано не съм прав.

Връщам се вкъщи и я целувам. Няма да вечерям, „Не съм гладен“, казвам й. Не знам дали и в храната няма прах. Тази нощ сънувах нещо много странно – сънувах спомените си, ама не съвсем. В кафенето сме, на първата ни среща. Всичко върви идеално – смеем се, говорим си, замислям се, че тя е толкова мила. Отивам до тоалетната. Връщам се и продължаваме разговора, отпивам от кафето си – потоп от емоции. Сякаш изведнъж я виждам в друга светлина – красива е, мила е, очарователна е, искам да бъде моя жена, да бъде до мен по-често, не, искам да е до мен постоянно. Срещаме се всеки ден след това – всеки ден разбирам повече за Нея и все по-силно искам да прекарам живота си с Нея – но всеки път на срещите ни се случва така, че трябва да стана за малко от масата, било то служебен разговор, ходене до тоалетна или нещо друго. Събуждам се. Поглеждам я и се усмихвам някак насила – симпатична е.

И тази сутрин пропускам кафето, но извинението е друго – високо кръвно, не се чувствам добре. Тя изглежда притеснена, но не мога да съм сигурен дали е заради здравето ми, или нещо друго. Денят минава тежко, а вечерта, когато се прибирам, усещам, че по-скоро се прибирам при съквартирантка, приятелка, но не и при любимата ми. Странно. Не, плашещо е – сякаш бях прав.

Водим дълъг разговор, аз повишавам тон, питам я за пакета, а тя плаче и, през сълзи, обяснява, че е била ужасно самотна. Отишла на екскурзия в Тибет и купила от някаква знахарка няколко пакета от този прах – обещала й, че така ще срещне истинската любов. И така се било случило, били сме щастливи заедно, не се чувствала виновна, тя просто подсилила това, което съм усетил в началото. И плаче. А аз си мисля как съм пропилял една година от живота си, заради някаква тибетска баба и някакъв магически прах. Не ми е тъпо, че мисля такива неща – в момента изпитвам потоп от емоции, ама от ония – негативните. Бесен съм й. Не, че не я разбирам де – та мен дори рибките ми не успяха да ме изтърпят и избягаха – да, все още не знам как. Но просто паля лесно и не мисля, когато съм гневен.

И какво правим сега? Казвам й, че трябва да се разделим – че ще събера нещата си и ще отида при приятел. Че не искам да живеем повече заедно, нито пък да се виждаме скоро. Не за друго, тя все още е мила и очарователна, ама си играе със съдбата. А съдбата е кучка.

Няма ги чувствата, няма я любовта, няма го дори моето вманиачаване по Нея. Та тя дори вече не е „Тя“, а е просто… тя. Разбираш ме, нали? Надявам се.

Влизам в спалнята, вадя сак, събирам дрехите си, взимам 2-3 книги и тръгвам. Дори не я поглеждам, когато й казвам „Чао“. Чувам я само как плаче. Бесен съм.

Отивам при моя приятел Джони, а той ме посреща както винаги го е правил – с бутилка бира и съчувствие. Изкарвам там няколко дни, като през цялото време си мисля за нея – за това, което е направила, за самата нея, за всичко. Тя е мила, очарователна, симпатична, но просто се страхува да бъде сама. Ама чакай сега – и аз се страхувам, та дори се вманиачавам по този страх. Започвам да я оправдавам в мислите си. Още съм бесен, но по-скоро започвам да я разбирам. Мислите по темата текат толкова бързо, че дори не мога да ти ги опиша. И ето – взимам рязко решение – ще й дам още един шанс. Може и да е неправилно, но тя *иска* да бъде до мен, с мен, около мен. А дори рибките ми не го искат. Какъв е шансът съдбата да не е точно кучка, а по-скоро нещо като милата леля от долния етаж, която обаче ме е срещнала с моята „сродна душа“?

Връщам се в „нашия“ апартамент. Намирам я на дивана – сякаш от дни не е излизала, яла, спала, а само е плакала. Погалвам я по черната коса, тя вдига поглед – подути и зачервени очи, опитва се да се усмихне, целувам я.

–          Сигурен ли си? – пита ме Тя.

–          Никога не съм бил по-сигурен… или поне така ми се струва. – отговарям й.

–          А прахът?

–          Нека опитаме без него този път, какво ще кажеш?

Усмивка се разпъва от едното й ухо, та чак до другото. Забърсва сълзи и ме целува.

* * * * *

Bobby, out!