Меланхолия по Великден.
15/04/2012
Седиш, слушаш музика, пиеш сайдер и гледаш яйца, козунаци, агнешко и хора, които си честитят. Ама ти не празнуваш – не виждаш какво има за празнуване. Възкръснал бил… ами аз не съм го видял. Ама богохулствал съм бил – нека, то ще се разбере дали ще ме накажат за това.
Слушаш музика и осъзнаваш, че не празнуваш Великден/Възкресение/Ала-бала, ама празнуваш нещо много по-важно. Нещо, което не се празнува всяка година, всеки месец, всеки ден – за всеки момент няма въобще да коментирам. Празнуваш нещо, което хем те зарежда, хем те вкарва в своеобразна черна дупка и засмуква целия ти свят, оставяйки те празен.
Празнуваш меланхолията.
Празнична меланхолия, семейна меланхолия, любовна меланхолия, меланхолия на нашите деди – почти поетично. Чувството, че нещо вътре те разяжда, дълбае те, плюе те, смазва те, изгърбва те, изкривява мислите ти. Чувството, че нещо винаги не е наред. Чувството, че винаги правиш нещата грешно. Чувството, че нещо ти куца. Чувството, че не знаеш какво да правиш.
Меланхолия за масите.
И как променяш това? Лесно – не го правиш. Не можеш. Не си сигурен даже, че е здравословно да опиташ.
Слушаш музика, пиеш сайдер, смееш се на хората и се молиш вътрешно да няма ад, щото иначе ще гориш в него вовеки.
Молитвена меланхолия.
Знаеш какво ти липсва. Поне предполагаш. И не можеш да го стигнеш – поне не сега. Мъчиш се, молиш се, бориш се, спориш със себе си, самоубиваш мислите си.
Меланхолия на липсата.
И после спираш – рязко, болезнено, крайно. Спираш да мислиш, спираш да се бориш, спираш да се чудиш, спираш да чувстваш, спираш да хейтиш измисления празник. Спираш като цяло. Празен си. Не нарочно – просто така се случва… понякога.
Меланхолия на празнотата.
Bobby, out!
Да те стигна.
08/04/2012
* * * * *
Тичам сред гора от мисли,
гоня сън след сън, след сън.
Погледът се спира
на облаците чисти –
бавно тръгват си
заедно със всичките въздишки.
Спри, подай ръката си.
Помогни ми с ориентацията,
сякаш малко ми остана.
Искам да те стигна,
но за жалост губя се –
отново и отново.
И отново.
Сам съм в мрака.
Или ти нарочно бягаш?
* * * * *
Bobby, out!
Love to love.
01/04/2012
Неделно е. Ровя из моите си неща – стари и не-чак-толкова.
Попаднах на това. Приятно четене:
* * * * *
Текстът е писан на 20-ти август 2011-та година.
Малко таванско помещение. Бюро. Пред мен прозорец. Небето е единствената гледка, която виждам. Но не ми и трябва друга. Часът е 13:00, а аз още допивам кафето си. Музиката кънти в ушите ми и ме кара да се усмихвам. Поглеждам напред – синевата е там заедно с няколко клона от големия кестен в двора. Това е моят живот сега. Това и синевата, през която преминават белите силуети на прелитащите самолети.
Поглеждам напред и виждам пухкав облак. Замислям се. Отпивам глътка кафе. Усмихвам се. Какво се случва? Усещам някакъв трепет в себе си. Усещам нещо, което сякаш отдавна бях забравил. Какво ли е то?
Колелата на живота се завъртат и ме вкарват в онзи коловоз, от който излизане няма. Или всъщност има, но трябва да мислиш извън рамките. Толкова е лесно да те погълне сивото ежедневие. Толкова е лесно да бъдеш един от всички. Но когато синевата ти е приятел и е нещото, което те събужда сутрин, всичко е някак по-лесно. Знаеш, че животът е пред теб, че някъде нещо винаги се случва. Усещаш. Чувстваш.
Отпивам глътка кафе и поглеждам напред. В главата ми бушува водопад от мисли. Мисли, които сякаш бях забравил. Мисли, които ме определят като човек, а аз бях оставил да прашасват в дълбочината на съзнанието ми. Какво се случи? Сивота, еднообразие. Да, това се случи. Но не за дълго. Музика, небе, усмивки – това съм аз. Това съм и винаги ще бъда, независимо от ежедневието. Трябва да си го припомням по-често. А някъде там, дълбоко в съзнанието ми, диктувано от поривите на сърцето ми, се прокрадва една единствена мисъл, която ме кара да изтръпвам. Една мисъл, едно усещане, едно чувство, което ме прави МЕН самия:
„Обичам да обичам.”
* * * * *
Bobby, out!
11AM - от Боби Петров 