11AM – от Боби Петров

последни напевни моменти,
животът остава отзад,
пътеката тъмна, осветена с пиратки,
фойерверките стряскат нощта,
погледът вперен встрани,
не иска назад, напред му е страшно,
ръката ти празна е, отново съм сам,
тегля късмети – не искам парата.
вървиш върху лед, сняг във обувките,
студът се пропива, убива усмивките.
как се оценя година?
с любов, с пари, със успехи?
струваше ли си жертвите,
или в калта отново пак тъпкахме,
дали тази ще бъде различна?
да видим, хайде, готов съм.
три, две, едно, изригваме празнично,
празни и кухи и слепи,
ръката ти празна е, моята също,
очите ни все едно са се слели.
стреляй смело във нищото
и да видим дали ще бъдем отново
безизразно цели.

не всичко е поезия:
понякога в един поглед няма ритъм,
няма думи, които да бликат от теб,
а е някак статично и скучно
и ти се иска да не е така.
понякога поезията е там, където ти не си,
където ти се иска да бъдеш,
където, ако беше,
щеше да усещаш как всяка буква
се забива в същността ти.
струва ли си да преследваш поезията?

романтиката ни се дави в киселия сок
от бидона зеле, метафорично отразяващ
нашата родина и хората, пъплещи из нея,
докато аз и ти се гледаме тъжно
и се чудим дали ще се получи между нас.
от баницата пък падна ми се щастие,
ала исус ми го открадна нагло,
усмихвайки се с млечните си зъби,
лежащ сред сламата във ясла, сред овцете,
и ми праща в отговор на богохулството
автобус със миризлива стара дама,
която лакомо похапва мазен сандвич,
завит във влажа коледна салфетка
със зелена елхичка и гирлянди,
а по-рано днес пък видях белобрадия старец
да рови в кофа за боклук,
а в очите му липсваше искрата на надеждата.
повтарям: любовта е само листче,
скрито сред тънки точени кори
и евтина имитация на сирене.