11AM – от Боби Петров

ако гласът й ме привлича
като дъска – удавник,
значи ли това, че тя е може би сирена?
и на кой ли камък протяга се и пее,
та да я чуя чак тук, сред сивото?
това донякъде струва ми се обяснява
защо не спира да вали –
опитва се да ме изтласка
или понесе направо
към нея,
към морето й,
към камъка й,
към ръцете й,
към жестовете й,
към нежната й кожа,
към тялото й,
към красивите очи,
към меката коса,
към аромата на любов
и може би
на малко смърт.

чудя се, ако бях плод,
какъв плод щях да съм.
може би щях да бъда
портокал , за да ме обичат,
вишна, за да им докарам болки в корема,
ябълка, за да имам малка същност, скрита надълбоко,
ягода, за да нося същината си отвън,
банан, заради онези глупави шеги, за които всички се сещаме,
грозде, за да не съм никога сам,
домат, за да обърквам всички,
но всъщност,
ако трябваше да избирам точно сега,
щях да бъда лимон,
за да се впиша с киселинността на обстановката.

вървя по неугледна пътека
понякога е хлъзгава
понякога е суха
тук-таме павирана
друг път кална или просто прашна
и всичко е потънало в сумрак
вървя и се препъвам в камъни
или в корени
или във тела
понякога дори си мисля
дали просто да не спра
но нещо ме тегли напред
и го следвам
една невидима ръка
държи моята и ме превежда
и ми показва пътя
и подозирам, че ръката е твоята
кажи ми само, ще дойде ли деня?