тя е под прозореца,
а аз си спя като изкъпан.
тя търси мен във тъмното,
аз пък съм скандален тъпан.

не, май не беше така.

тя е горе в стаята,
аз съм като куче вън,
тя лежи и се усмихва,
аз съм просто влюбен пън.

да викам ли,
да пея ли,
да плача просто леко?
ще ме чуе ли,
ще се покаже ли,
ще ме вземе ли при себе си
в сърцето?

Advertisements

чичо Пламен живееше на третия етаж отляво. беше благ побелял мъж на незнайна за съседите възраст. бръчките в лицето му показваха само част от онова, което бе преживял, но дори само те вдъхваха сериозен респект. 
всяка сутрин чичо Пламен разхождаше спомените си по перваза на балкона, редейки ги един до друг и посипвайки ги с пепелта от запалената първа цигара. кафето си държеше в ръка, сякаш беше най-близкият му приятел. погледът пък беше вперен винаги нагоре, следящ белите облаци и дърпащ ги с тънки невидими конци напред-назад из небето.
друго любимо занимание на мъжът бе да се разхожда из квартала привечер, когато хората се прибираха от работа, децата играеха шумно по обсипаните с боклуци полянки, а кучетата тичаха ли тичаха след подхвърлените от стопаните им топки и пръчки. всяко едно лице, което чичо Пламен виждаше, оставаше запечатано в съзнанието му, зашиваше се като бяла прежда в мозъка и държеше разсъдъка му цял, пък макар и криво закърпен.

леля Петя пък обичаше да готви. веднъж дори я бяха видяли да прави огретен като вместо зеленчуци успя да улови и постави в тавата слънчеви снопчета и няколко щипки усмивка. всички съседки после си шушукаха колко хубава е станала гозбата и как е имала някакъв, цитирам, “очарователен вкус”.
веднъж обаче леля Петя беше тъжна – дали защото синът й не се беше прибирал от повече от 2 години, дали защото съпругът й наскоро се спомина, а може би защото тъкмо беше гледала последния епизод на любимия си сериал, в който главната героиня, напук на всякакви очаквания, остана сама и се разплака точно в последната минута. 
в този тъжен ден сравнително възрастната госпожа излезе на балкона си с идеята да изпече малко чушки, все пак беше есен, и да сготви хубав миш-маш за съседското момченце, което често й гостуваше. седна на малкото столче, включи чушкопека в контакта, но в тъгата си вместо чушки започна да пъха в електроуреда спомените си. и така те се изпекоха, препекоха, изгоряха и оставиха ежедневието й оттук насетне някак сивеещо и миришещо на пушек и тъга.

%d bloggers like this: