От много малък пишеш. Мисля си, че беше на 5, когато написа първата си „приказка“. Не помня каква беше и ще ме извиняваш, че ти го казвам, но беше по-скоро ужасна. Прочетох я на един дъх, въпреки всичко. Защото те харесвах. Не, аз още те харесвам – просто тогава беше някак по детски наивен и сладък.

После порасна. Реално погледнато първоначално порасна само на размери, но продължи да пишеш. По онзи твоя си, наивния начин. Хората, най-вече твоите приятели, те четяха и понякога харесваха нещата ти… или поне така казваха, та нали ти бяха приятели и трябваше да те подкрепят. И аз те четях. Понякога скришом, докато ти спеше, и поправях малките правописни грешки, които допускаше от невнимание.

Годините се нижеха. Ти продължи да растеш на размери, ето, дори ти поникна брада. За съжаление детето в теб все още надделяваше и те караше да правиш глупости. А после описваше тези глупости, променяйки малко историята и представяйки всичко за художествена измислица. Нищо, аз пак бях до теб и те четях, а после вътрешно се смеех, защото виждах през жалките ти опити да прикриеш собствените си грешки чрез литературни похвати и описания.

Гледай, все още си същия – вече спря да се променяш. Поне на външен вид. За сметка на това изцяло подмени същността си. Вече не си онова момче, което се чудеше как да пробута смешната си приказка на родителите си. Вече дори не си момчето, което пишеше нещо-като-автобиографични текстове. Вече си по-скоро младия мъж, който пише за неща, които иска да му се случат. Не те разбирам – понякога ми се струва, че опитваш да живееш чрез въображението и желанията си, а не чрез сетивата и възможностите си. Въпреки всичко аз продължавам да те наблюдавам, да те изучавам и да чета твоите опити за проза и поезия. Все още си мисля, че можеш да се справиш доста по-добре, но те подкрепям, защото знам, че се стараеш истински.

И сега, когато оставям тази своеобразна бележка във въздуха, ти сигурно се чудиш кой съм аз? Истината е, че не мога да ти отговоря. Не защото не съм наясно, а защото по-скоро няма да ме разбереш.

Аз съм другото ти Аз. Аз съм онзи, който израсна заедно с теб, помагайки ти да се справиш с живота. Аз съм твоето въображение, аз съм (понякога) твоята муза. Аз съм очите на хората в света, които могат да те погледнат отстрани и да те (о)познаят. Аз съм във въздуха, който вдишваш, когато (се опитваш да) медитираш. Аз съм лъчите светлина, блещукащи в нощното небе, докато слушаш музика и вървиш по мрачните павирани улици, подреждайки хилядите борещи се в главата ти мисли.

Искаш да знаеш кой съм? Нямаш нужда от това. Имаш нужда да знаеш само, че съм тук и че ще се срещаме всеки път, щом напишеш нещо. Може и да те критикувам, но не се плаши – помни, че израстваме заедно.

Bobby, out!

Advertisements

A-520.

18/11/2012

Дзак…

* * * * *

Не толкова далечното бъдеще.

Казвам се Антон. Или Антъни. Зависи в коя част на света се намирам в момента.

Относно това кой съм и какъв съм, което сигурно те интересува, аз съм по-скоро момче от малък град, което е добре възпитано, завършило всички възможни нива на образование, включаемо докторантура, работещо в лаборатория за кибернетика.

Интересувам се от книги, независимо какви, обичам да слушам музика – стиловете вече са толкова относително понятие, че дори не знам какво да ти кажа. Най-много харесвам филми, в които се опитват да открият отговорите на живота и вселената или отправят един по-философски поглед над дребните неща и това кои сме и за какво се борим, както се казва.

Днес е поредният ден. Всичките ми дни напоследък са едни и същи. Спомням си – 17-ти февруари беше последният ден, в който ми се случи нещо различно, нещо интересно.

Днес е поредният ден от редицата, в които съм част от машината (ха, добра шега ми се получи) – работя, изкарвам пари и после ги харча за неща, които не са ми толкова нужни, макар и напоследък да не пазарувам толкова много.

Питаш ме дали съм сам? Ами да, последната ми приятелка ме изостави на 17-ти февруари. Помня тази дата – последното интересно нещо в живота ми.

Какво стана тогава ли?

Беше слънчев ден, снегът беше слегнал и не-толкова-влажен. Събудих се, целунах Ани за добро утро, тя ми се усмихна. Станах, направих закуска и на двама ни, както и кафе. Разговаряхме през цялото време, докато поглъщахме уникалните палачинки по рецепта на майка ми. После се облякох, разбрахме се да я взема след работа и да вечеряме в малкия ресторант на ъгъла до гарата.

Та, отидох на работа, облякох бялата си престилка, сканирах ретината си, включих чипа си и започнах да работя по прототипа на А-520 – андроид, притежаващ (на теория) всички възможности, които има човешкото тяло. Чипът ми ми позволява да се синхронизирам с него, за да тествам различните функционалности. Беше готино, защото колегите тъкмо бяха довършили системата за събиране на данни.

Денят мина нормално – обядвах с Джони и Иван, мои приятели работещи по малко по-различни приекти.

Джони се опитваше да дизайнира система за дома, която да може да предвиди следващото ти желание и да реагира – например помисляш си, че си гладен и на масата автоматично се появява любимото ти ястие и т.н. Иван… той работеше с една от големите фармацевтични корпорации и съм почти сигурен, че се опитваше да вкара нанороботи в хапче – истината е, че нямам идея върху какво точно работеше, защото се стараеше да го опази в тайна заради клаузи в договора си.

Приключих работа и се качих в колата. Взех Ани от редакцията – беше журналистка в една от телевизиите и обикновено правеше репортажи за самоубийци… интересното беше, че не й пречеше – беше просто начин да изкарва пари.

Тръгнахме към ресторанта, когато се изви вятър – идваше буря. Гръмотевиците удряха в покривите на сградите. По ирония на съдбата обаче, една от светкавиците отскочи от близката сграда и удари колата ни.

Остра болка.

Събудих се. Не бях в болница. Не бях и мъртъв.

Електричеството беше накарало съзнанието ми да се синхронизира с А-520. Изправих се върху масата в лабораторията. Помислих си да набера бърза помощ или полицията или който и да е. В главата ми зазвуча свободен сигнал – бях се свързал директно с диспечер.

Какво се беше случило ли? Бяхме загинали. На място. Не, Ани беше загинала на място заедно с моето биологично тяло.

Историята после претърпя доста сложни развои, но истината е, че сега всичко е по-скоро нормално, а аз не тъжа.

Намирам се в тялото на андроид и успявам да продължа живота си, въпреки ежедневните тестове и проверки – все пак струвам няколко милиона.

Всеки ден след 17-ти февруари е един и същ.

Защо не тъжа ли?

Ами смешното е, че по график 18-ти февруари беше денят, в който щяхме да инсталираме и тестваме чипа за емоционални реакции. Сега, със съзнанието ми вътре, никой не смее да опита подобно нещо, тъй като не се знае дали ще го преживея.

И така… пореден ден. Прибирам се вкъщи след работа, лягам, изключвам визуалните сензори и влизам в хибернация, докато механичното ми тяло се презареди.

И не тъжа. Не мога.

* * * * *

Bobby, out!

%d bloggers like this: