11AM – от Боби Петров

– Сигурен ли си?

– Напълно!

– А евентуалните последствия? Не те ли е страх от тях?

– Че какво им е на последствията – казвам там нещо, което наистина мисля, очаквам реакцияте с изпъчени гърди, нали знаеш – като истински мъж, и после е лесно.

– Е как така лесно?!

– Ами виж – или ще се получи, или няма. И в двата случая аз ще съм направил каквото мога. Мисля, че няма смисъл да спорим по тази тема.

– Ама…

– Пич, недей така. Защо всеки път се опитваш да ми опонираш. Какво толкова ти се е случило, че си станал такъв? Защо все се опитваш да ни саботираш?

– Аз, такова… не се прави, че не знаеш.

Петър спореше. Със себе си.

– Ето пак старата тема… Поне веднъж, поне веднъж кажи „Ей, да бе, точно така е! Хайде да го направим!“

– Е как да го кажа, когато всичките ти идеи са направо налудничави?!

Спореше за нещо сравнително важно. Стъпка, която можеше и да раздвижи живота му… в някаква посока.

– Нали знаеш, че само смелите успяват?

Той реално спореше със себе си за всичко. Някои казваха, че е несигурен. Ама той си знаеше истината – просто обичаше да премисля. Не, че това правеше нещата по-приемливи.

– Как очакваш да съм смел, когато досега не съм видял нищо хубаво?

– А как искаш да видиш нещо хубаво, когато не смееш да прекрачиш границата?!

То реално не беше точно премисляне – беше по-скоро ментално самоубийство. По-скоро постоянно се стараеше да излезе максимално „сух“ от всички ситуации. А всъщност беше наясно, че това няма как да се случи – ето защо винаги беше недоволен от крайния резултат.

– Само не разбирам защо се правиш, че разбираш от всичко?!

– Ама ти наистина ли… опитвам се просто да ни помогна.

И както винаги се получаваше – тихичкият съмняващ се глас извади малкото си въображаемо острие и го заби в тялото на „смелчагата“. Той от своя страна се свлече мисловно и потъна в кашата от затихващи и почти-недоловими думи.

– Ето… виж колко по-спокойно е…

– Да… – съгласи се Петър.

– Хайде сега, отдалечи се, бавно, спокойно, изтрий тъпата усмивка – няма смисъл да й искаш телефона, тя така или иначе нямаше да ти го даде. Нека отидем вкъщи и поседим малко в мрака, слушайки онази любима твоя банда с баладите. Точно така… хайде.

– Хайде… – отговори Петър и направи наколко крачки назад, а почти-усмихнатото му лице отново стана безизразно.

Bobby, out!