11AM – от Боби Петров

– Здравей, липсваше ми! – казвам иронично сякаш на въздуха и отпивам от питието в чашата си.

Сам съм, в стаята е тъмно, а музиката придава един ненатрапчив, но лирично-неприятен акцент на ситуацията.

Със Заблудата сме стари познайници – навестява ме и ми носи от своята отрова – понякога аз си я поисквам, друг път тя решава, че съм й редовен клиент и затова ще ми прави отстъпки и ще идва в произволни моменти да ме навестява.

– Здравей, как си? – пита ме.

Първия път се срещнах с Нея, когато бях в четвърти клас и бях влюбен. За пръв път. Тя беше от моя клас и бяхме „близки приятели“ – да, сякаш в четвърти клас осъзнаваш какво е това и очакваш да значи нещо. Накратко – аз я питах „Един приятел харесва едно момиче, как според теб да я покани на среща“, а Тя ми отвърна с това, че „стана гадже“ на едно приятелче от квартала, с когото събирахме покемони. Знаеш как е.

– Ами добре съм, ние май отдавна не сме се виждали? – отвръщам й аз с нарастващо заядлив тон.

За втория път прескачам напред и вече сме в гимназията. Тя (да, отново за Нея ще става въпрос, макар този път това да е друга Тя, въпреки че за мен няма значение – Тя е една и винаги ще е с голяма буква, просто лицата й са много) беше … да, позна, моя близка приятелка. Говорихме си постоянно и често и всичко беше супер, само че Тя имаше приятел. Но пък се раздели с него и тогава моята дилърка се върна. Накратко (версия 2.0) – Тя „отвори“ себе си пред мен и после… се събра с приятеля си, а аз останах с бутилката бира в уста и празно пликче на бюрото.

– А, чак пък отдавна? Не помниш ли тук преди няколко месеца, когато… – спирам да я слушам, нямам сили, а тя сякаш се подсмихва, докато ми отговаря.

Прескачам още малко. Взимам въображаемия молив и пренавивам леко касетата напред, за да не ти доскучае. Сега е преди около година и Тя е чудесна. Аз вече не съм съвсем онзи наивен хлапак и „знам какво искам от живота“. Излизаме честичко и всеки път минава по-добре от предния. И тогава бръкнах в джоба си, намирайки там пликчето, оставено от Заблудата. Не помня обаче да съм го искал. Трето накратко – Тя в момента не е сама и настоява да ме запознае с обекта на обичливите си емоции – май си мисли, че сме приятели или нещо такова.

– Знаеш ли какво? Тръгвай си – не мога да те понасям, ужасна си, не искам да те виждам повече! – най-накрая събирам сили и й казвам, сигурно е от поредната чаша джин.

– Нима не се познаваме отдавна? Как смееш да ми говориш така?

– Именно, защото се познаваме отдавна! Твърде отдавна! Не искам да си около мен, пречиш ми!

Тя също е чудесна. Не, Тя е прекрасна. Кара онова синьо птиче под лъжичката ми денонощно да потрепва с крилца и да припява в тон с идващата есен. Обаче нещо не е както трябва и аз почти го осъзнавам, когато…

– Нима не знаеш, че есента ми е любимият сезон? – казва Заблудата и ми подава ръка, в която виждам едно възголямо пликче. Навикът и той е копеленце и ми казва „Здравей“, взимайки пликчето с лявата ми ръка, докато изхвърля Съзнанието с дясната.

И пак съм щастлив.

К.Н. не е Коза Ностра. Не е и Крали Нарко. К.Н. е Кирил Нинков, който имаше нова работа.

Сега веднъж Киро, или както го наричаха приятелите Челника, защото челото му бързичко лъсваше след първото питие, се събуди сутринта окрилен от идеята, че ще му се случи нещо различно, а именно, както упоменах и по-горе, ще отиде в новия офис на новата си работа и ще прекара един нов ден с новите колеги, слушайки стария Шопен.

К.Н. се изправи от леглото и си каза на ум „Мамка му, аз съм най-великият редактор, който едно онлайн списание може да има!“, почеса се самодоволно по голата глава, в която все пак се забелязваха следи на рецесия на косата, и облече своя работен смокинг. Да, Челникът обичаше да ходи на работа със смокинг, защото беше прочел преди време в една от големите книги, които винаги стояха на нощното му шкафче, че „един джентълмен никога не може да е твърде официален“, а както всички ние знаем, а ти предполагаш – Киро беше джентълмен и то от най-класните.

Върза папийонката си, взе куфарчето тип „раница“, което беше приготвил още снощи, провери дали не е забравил нещо и тръгна.

Отиде в офиса. Там позвъни на звънеца, тъй като още нямаше ключ, нито пък едно от онези неща, които просто докосваш до другото нещо и хоп, вратата магически се отваря. Отвори му новия му колега Гошо, който беше от Пазарджик, но казваше на всички, че е от Пловдив, за да не му казват дебелашкото „Хе-хе, Пазарджик, аз веднъж ходих там на Макдоналдс, докато отивах към Слънчака, брат.“

– Здравей, Киро! – поздрави го доволно и бодро Гошо, който свен всичко имаше и прякора „Лайното“, но тази история ще си запазя за друг път.

Челникът просто кимна, свали каскета си и се оригна, така някак си снощно. В стаята бързо замириса на айдемирска кайсиева ракия. Колегите му се опитаха да не реагират – все пак се познаваха от скоро, а и бяха твърде възпитани – неудобно им беше да му правят забележки.

После нашият герой отиде на своето бюро, постави куфарчето си, седна на стола, пусна си музика и започна да бълва ли бълва съдържание за най-модерния от модерните дамски сайтове.

И мина се не мина час-два-три, ето, че дойде време за обяд. Дамата отляво на Киро, кака Сийка, беше на четирийсе и нещо, имаше дете първолаче, стилна жена беше, ама от друга страна беше неприятна, тъй като винаги за обяд си носеше сандвич с масло, мерудия и краставици, които нямам идея как, но винаги издаваха онзи възможно най-силния хрупащ звук при ядене.

К.Н. отвори бавно и елегантно своето куфарче. Бръкна вътре с едната си изискана ръка и извади средно-голяма кутия, от тези, знаеш ги, за обяд дето са. Отвори и нея с отработено движение и извади, за учудване на своите колеги, малка бутилка от петстотин милитра, пълна с кехлибарена течност и една синя найлонова торбичка. Отвори бутилката, отпи леко и въздъхна. Помисли си „Няма как да започне тоя ден по-добре от това да започне с айдемирска кайсиевица!“. Да, както знаем ние с теб, денят не беше започнал сега, ала едва сега първите капки пот избиха по гладкото чело, давайки начало на един прекрасен ден, изпълнен с топлина и емоции.

Взе и торбичката. Опита се да не шумоли, докато я отваряше, ала колкото и голям джентълмен да си, това няма как да се случи. Извади от кутията една малка пластмасова виличка, бръкна в синята си другарка и извади набучени едно кубче домат, тип „Биволско сърце“, едно кубче българска традиционна краставица и малко сиренце, овкусени с олио, солчица и леко напомняне на ябълков оцет. Отново се усмихна и се облегна на стола си, дъвчейки продуктите на това своеобразно зеленчуково шишче.

Отпиването и забождането се случваха в серии от по няколко и продължиха известно време – време, през което всички колеги на Киро, дори неприятния Пешо, който бе хилав и видимо прост, се бяха умълчали и се чудеха дали не му е неудобно. Кака Сийка беше спряла да дъвче своя сандвич и се беше вгледала в един микроскопичен процеп на найлоновата торбичка, през който се стичаше, капка по капка върху талашитеното бюро, мазно езерце от олио, сол, доматен сок, разтворено сирене и леко напомняне на ябълков оцет.

– Кирчо, аз не, че нещо, кака, ама… – започна да мърмри под мустак Сийка.

А Киро я погледна, усмихна се, отпи от кехлибарената кайсиевица и й каза с най-благия си глас:

– Как‘ Сийче, ти и двете филийки ли ще ги ядеш?

Жената се смути, не успя да реагира адектватно и затова отдели едната филия от иначе неприятния на вкус свой сандвич и я подаде на Челника.

Тогава К.Н. взе филията, отчупи едно парченце, отопи мазничкото от бюрото си, изяде хапката, отпи последната глътка ракия, пусна си последния албум на Queens of the stone age, наду го на големите си слушалки, които после постави на ушите си и се върна към писането на статията на тема „Как би реагирала, ако той изяде последното парче пица?“

тя е най-красивата илюзия

в тази част на видимия Космос.

посягам да я хвана за ръка –

проблясък, малкият Голям взрив,

образът й се размазва

и изчезва в мрака на нощното небе.

Мираж.

онзи Мираж, със спомена за който

заспивам всяка нощ.

А Вселената продължава да расте,

надува своя атомен балон.

не, че за мен има значение –

илюзията си е илюзия.

или не съвсем?