11AM – от Боби Петров

срещнах те отдавна,
но не чак толкова,
че да не мога да си спомня,
срещнах те, но не те видях.
наскоро те срещнах отново,
срещнах те случайно,
насред една наша среща,
и ми отвори очите,
и ми влезе под кожата,
и си подправям кафето с теб,
и пиша поезия със теб,
и съм отново сляп,
но за всичко друго.

с бели конци
са съшити крайниците
и съзнанието ти.
бели очи
се подават
зад маска след маска
след маска,
които сменяш през секунда
от тук, до следващата възкратка
спирка на стрелката.
часовникът тиктака
и отброява моментите,
в които си изгубен
потъват ти краката
в кал и гнус и липса
и краката ти ги няма,
защото бялото в очите
ги е съчинило,
скъсаха конците
тези дърпания,
с които
опитваш да изтеглиш себе си
от блатото
като барон Мюнхаузен,
ала нямаш кауза,
изгубил си и нея някъде по пътя
и тръстиката и палиш,
дърпаш, няма смисъл.
белите конци са черни,
очите и те не светят
и черен си и ти
и вътрето ти
и заспиваш,
докато не те събудят
с целувка,
като шибан
спящ принц в легло от тръни
и зад тебе тътен
гони те в съня ти
сред перфектна буря,
сред вълни и сирени
и гарвани и стърготини
и разбити в камъните рими.
и след време ще четеш за себе си
във книги, във истории, във поеми
и в спомени пробити, сиви и клиширани,
и липсващи и мръсни.
всяко “ти”, ще видиш,
ще започва с
“нямало едно време,
а можеше да има…”