леля Евдокия обичаше да плете. на една кука, на две куки, без куки, със синя прежда, с червена прежда, с дебел конец, с тънък конец, със спагети, със слънчеви лъчи, с всичко. 
Петърчо я беше помолил да му оплете пуловер с картинка. на картинката искаше да се вижда кученцето му Шаро. 
леля Евдокия плете три дни, три нощи, няколко сутрини, един петък и половин час от времето между четири и пет следобяд в деня, когато трябваше да ходи на очен преглед.
Петърчо вече имаше пуловер. и кученце имаше на пуловера. истинско. 
магическите пръсти и куки на леля му бяха вплели любимеца в пуловера толкова здраво, че, за да не се отделя от Шаро, Петърчо вече втори месец не беше свалял пуловера.

и когато в съзнанието
или пък този път наистина
светът е пред своя край
или пък вече е свършил
и наоколо е хаос
или пък вече няма нищо,
аз ще съм изгубен
или пък може би ще съм намерен
насред нищото,
но нещо ще ме влече
или пък направо ще ме тегли
или тласка
към някой край на света,
но не този, който вече сме срещнали,
и там, насред мрака,
или пък в светлината на новия свят,
си мисля, че ще открия теб,
или пък ти ще откриеш мен,
и ще бъдем първите хора,
които ще възродят живота,
или пък просто ще се обичаме
тихо в прахта.

преди време го бяха питали “кое тежи повече: килограм копнеж или килограм тъга?”.

от тогава този въпрос не му даваше мира. беше събирал песъчинка по песъчинка чувствата си с пинсета и вече бе достигнал моментът, в който притежаваше по килограм от всяко, затворено в буркан.

сега вървеше към близкия магазин, за да си закупи везна и да прецени. всички му казваха, че най-вероятно резултатът ще е равен, но той тайничко се надяваше копнежът да надделее – иначе какъв би бил смисълът да се събужда сутрин?

%d bloggers like this: