11AM – от Боби Петров

искаше ми се
да мога да пея
или да свиря на нещо,
да рисувам,
да снимам,
да творя по начин,
който да докосва другите.
ала единственото,
което имам
са думите
и понякога
дори те ми убягват.
тогава те докосвам с очи.

сънувах дим
сънувах огън
устата ми гореше
с нея думите пламтяха
и плюех пепел
и искри прескачаха в очите
ръцете ми безсилно хаотично
се опитваха
във въздуха да се стоварят
незнаен враг в лицето
да ударят
а сърцето ми се свиваше
не насън –
наистина
и тялото ми стегнало се беше
не мърдах, а болеше
и в съня съзнанието будно
се надбягваше със себе си
и така си мислих, че умирам
но усетих дланта ти върху
мене и
нежния досег на бледо спокойствие
и дъха на утрин
и дъха на блясък
и дъха на пролетни цветя
и дъха ти
и устните ти
меките ти устни
върху моите
и огънят угасна
и искрите се покриха
и ръцете спряха своя бяг
и съзнанието си почина
и тялото ми се отпусна
и събудих се спокоен
сякаш никога не съм заспивал.

след онзи сън си търсих разсъдъка няколко дни. уви, не го открих. в съзнанието ми се бяха запечатали проблясващите картини на чист ужас и няколко създания, които се прокрадваха из сенките на здравия разум, пълзяха из нишите на тънката лудост и завираха големите си уродливи ръце в кладенеца на надеждата. помня и очи като цепки, усти, покрити със слузести израстъци, и тела във форми, които не мога да опиша с думи.
най-лошото е, че не съм сигурен дали сънувах или за кратко време, сторило ми се цяла вечност, не се бях срещнал очи в очи със самото физическо проявление на страха.