София от птичи поглед
не е по-голяма от дланта ми.
не е мръсна или прашна,
не е кисела и сива,
не е нетолерантна или задимена,
не е потрошена и на дупки
като сиренето в анимациите.
не е и екзотична,
не показва своите тайни,
не е позната или цъфнала,
не предлага скрити запознанства,
не ти позволява да се влюбиш.
София от птичи поглед
е просто светлини във мрежа,
пътища и коли-играчки,
отправна точка,
с която да станеш Архимед.

казват, че хиляди маршируващи обувки
в такт, без срам, през март,
могат да строшат и най-здравия ни мост.
защо тогава хората и техните забързани крака,
стъпващи безпаметно върху павета, улици и плочки
не трошат земята и не правят кратери милиони,
не дълбаят все надолу и надолу?
или пък го правят, но е тихо, бавно, крайно,
без финална дата или спомен,
без излишни напъни за разрушение?
мравките единствено ли знаят какво случва се
под краката ни, в пръстта,
в леглото на цветята и масивните дървета?
а ние губим се в ума си и си мислим, че е важно
да прескачаме от среща в среща и да бързаме,
без времето ни да е всъщност истинско.
часовникът ми на ръката се разтече по паважа
и потъна в дупката, която тъкмо издълбах с пета.
прощавай, град, със твоя мазохизъм
и тревоги, и любови, и зими, и лета,
и плашила, и прашен въздух.
прощавай, град, че газим те,
без едно “прощавай” да ти кажем.
прощавай, град, но утре ще ни няма,
почакай още малко и ликувай,
преди да дойдат други.

очите на оня стар дядо,
дето седеше безплътно,
и празно, без капка движение,
зад вратата на входа,
на светната лампа
и гледаше мен,
после асфалта,
после пак мен,
после нищото.
очите му шепнеха,
че не е съвсем истински,
че е бил някога,
че чака и дебне
да види деня пак безкраен,
но знае, че ден не ще дойде
и това ще е краят.

%d bloggers like this: