11AM – от Боби Петров

и, ако заспи,
ще я открия лесно,
ще се прокрадна тихо
като бриз в нощта
и ще нахлуя бурно
в сънищата скрити
залостени зад красивите очи.

търсим проявление
на любовното течение
което някъде си там сред лятото
цъфти
не откривам себе си
камо ли пък тебе и
това тайно кара сърцето
да кърви
и може би
дали
червената коса
и чипото носле
и леката усмивка
на дете
ме накараха да трепна
под звуците на музика
но не те познавам
и теб сега
те няма
и надали някога
всъщност ще те срещна
пак
уви.

ако гласът й ме привлича
като дъска – удавник,
значи ли това, че тя е може би сирена?
и на кой ли камък протяга се и пее,
та да я чуя чак тук, сред сивото?
това донякъде струва ми се обяснява
защо не спира да вали –
опитва се да ме изтласка
или понесе направо
към нея,
към морето й,
към камъка й,
към ръцете й,
към жестовете й,
към нежната й кожа,
към тялото й,
към красивите очи,
към меката коса,
към аромата на любов
и може би
на малко смърт.