11AM – от Боби Петров

преди време го бяха питали “кое тежи повече: килограм копнеж или килограм тъга?”.

от тогава този въпрос не му даваше мира. беше събирал песъчинка по песъчинка чувствата си с пинсета и вече бе достигнал моментът, в който притежаваше по килограм от всяко, затворено в буркан.

сега вървеше към близкия магазин, за да си закупи везна и да прецени. всички му казваха, че най-вероятно резултатът ще е равен, но той тайничко се надяваше копнежът да надделее – иначе какъв би бил смисълът да се събужда сутрин?

като всяка друга събота сутрин и днес господин Съмърсет отиде на пазара, претрупан от бутащи се една в друга сергии, зад които стояха нелицеприятни господа, грозновати лели и баби, които повече от всичко на света желаеха отново да са млади.

извади списъка за пазаруване и тръгна между върволицата от хора, търсейки поне част от продуктите, които бе наумил да вземе за своя специален обяд. закупи 2 ябълки, чепка грозде, една възголяма диня, която едвам побра под лявата си мишница, орехи – с черупка и без, брашно, смляно пред очите му, торба розовеещи домати, две криви краставици с причудливи форми и един буркан щастие с цвят “праскова”.

беше поканил гости и смяташе те да си тръгнат доволни!

питам се понякога
дали не оставих
част от себе си
там, на тавана,
под дървената ламперия,
между малките студени
четири стени,
пред единия прозорец,
вперен във небето,
при аромата на цъфналите
пролетни дървета
в Лозенец.

може би така направих,
но пък чувал съм
бъдещето вирее
на широко.