11AM – от Боби Петров

аз съм тук,
той е на брега.
мен ме блъска вятър,
при него пък е бриз.
аз съм в стая
с дървен под,
със сини стени
и постери,
и гумени патета на рафта,
и книги, хаотично наредени на лавица,
и бирени бутилки по масата,
и полу-готова храна в чиния,
и бели врати,
и коркова дъска със спомени, които всъщност са отскоро,
и музика от колоните,
и хлад от леглото,
и празнота,
и поглед напред.
докато той е там,
у дома,
наивен,
забравен,
сред слънцето,
сред пясъка,
сред морето,
сред вълните,
сред изгубени приятелства,
сред умрели въздишки,
сред потънали мисли,
сред детски игри,
сред сглобяеми замъци от конструктор,
сред музика, от която ми се повдига.
всъщност аз съм той,
но него го няма,
разминахме се,
изгубих го.
аз съм насред улици
и хора,
и шум,
а той потъна.
и съм в града,
и градът ме поглъща,
и ме изплюва,
и хората не ме виждат,
и е хладно понякога,
дори когато пече,
и бирата ми казва наздраве,
и е хладно понякога,
и го търся, за да му благодаря,
че ме е докарал дотук
със своята наивно синя кола, носена от бриза,
която паякът на времето отнесе на някакъв забутан в съзнанието паркинг,
но не го намирам.
и бризът понякога е просто вятър,
и понякога е доста хладен.
и може би ми носи скрит аромат,
и ми ухае на теб,
а ти си се скрила при него и не те намирам.
и пред мен е само екранът,
и екранът е празен.
и екранът гледа напред.

понякога в аромата на чай усещал нейното ухание, друг път пък виждал отражението й в топлата кафеникаво-зелена течност. разказа ми, че веднъж дори е усетил докосването й в съхнещите билкови листенца.

* * * * *

в съня си видял стълб дим, който се издигал в далечината. димът правил рязък завой, точно преди да се впише в облачното небе, и тръгвал хоризонтално нанякъде, сякаш търсил нещо. какво е търсил димът той не разбрал, но последвайки пътя, предначертан от бившия пламък, намерил малка къщурка, където го чакали един чайник, една чаша, един аромат и едни спомени.

* * * * *

преди да заспи отворил малката кесийка, която закупил от един знахар при едно от своите десетки екзотични пътешествия. вътре открил малки листенца с причудлив аромат, който обаче бил приятно подканващ. не бил сигурен как да ги погълне, тъй като не разбирал и частичка от това, което знахарят му казал, но някак си предчувствал, че трябва да ги направи на чай. сварил ги, сипал си една малка чашка, спазвайки интересна чаена традиция, която му била показана от една баба в малко тибетско селце, отпил, а после рязко му причерняло и се унесъл под уханието на малките сивкави изсушени билки, кротко спящи в кесийката, седяща плаха, отворена и разголена на ръба на масата.

* * * * *

когато тя си тръгнала, след нея останало единствено уханието на чай. тръгвайки след него, той се озовавал в малки селца, в гори, в билкови магазини и на още стотици магически места, които никога не предполагал, че ще види. търсил я навсякъде, воден от един единствен билков аромат, но не я откривал. затова решил да я потърси в сънищата си, а, за да направи тях достатъчно истински, всеки път преди да легне, пълнел чайник с вода, поставял вътре някоя от хилядите билки в своята колекция (понякога дори правил странни комбинации), сипвал сварената течност, движеща се обикновено между зелените и кафевите цветови нюанси, отпивал и просто поставял глава на пълната с гъши пух възглавница с надеждата да види отново в мрака нейните плавни и изпълнени с нежност движения.

Маркес почина. 
сега разбирам 
защо не спира 
да вали.
дали ще се върне 
след 3 дни?

* * * * *

дума по дума – 
история.
капка по капка – 
дъжд.
историята е дъжд,
ала дъждът не ще бъде
все още
история.

* * * * *

слънцето проби,
пропи се и земята,
ако ти си като цвете,
излез и нахрани се,
докато отново не се изсипе
шибания дъжд,
матрицата не се счупи,
вселенската тъга не се покаже
пак.

* * * * *

дъждът ли?
пак се появи,
пак се сипе,
пак ни дразни.
дано този път
поне успее
рязко да отмие
кривите физиономии,
безизразните погледи,
нещастните въздишки,
погубените трепети,
вселенската тъга,
мен и теб.